— Идвай — раздаде се гласът на Треп, неестествено силен сред катедралната тишина. — Да не мислиш, че ако искахме да те убием, щяхме да те разкарваме чак дотук?
Последвах я по каменно стълбище към основната зала. Намирахме се в грамадна базилика, която навярно минаваше по цялата дължина на скалната основа под кръста и чийто таван чезнеше в мрака високо над нас. Пред нас се появи ново стълбище, водещо към издигната и малко по-тясна секция, където осветлението бе по-силно. Когато стигнахме там, видях, че сводът се извива над каменни статуи на пазачи с качулки, положили ръце върху тежки мечове. Устните им се извиваха в пренебрежителна усмивка.
Усетих как собствените ми устни леко трепват, а мислите ми прелитат като бронебойни снаряди.
В края на базиликата из въздуха висяха някакви сиви очертания. Отначало помислих, че виждам поредица заоблени монолити, закачени в постоянно силово поле, но после хладен повей разлюля една от сивите форми и аз изведнъж разбрах какво е това.
— Впечатлен ли си, Такеши-сан?
Гласът, който се обръщаше към мен на изискан японски, ме разтресе като цианид. От бурните емоции дишането ми за момент спря и усетих как по цялото ми тяло пробягва зарядът на активизираната неврохимия. Позволих си бавно да се завъртя към гласа. Едно мускулче под окото ми трепереше от потиснатия импулс за насилие.
— Рей — казах аз на аманглийски. — По дяволите, трябваше да се сетя от самото начало.
Рейлийн Кавахара излезе от една странична врата в кръглата зала, където свършваше базиликата, и иронично се поклони.
— Да, може би трябваше да се досетиш — продължи замислено тя на безупречен аманглийски. — Но ако има нещо, което да харесвам в теб, Ковач, това е безграничната ти способност да се изненадваш. Колкото и да се правиш на врял и кипял ветеран, дълбоко вътре ти си оставаш невинна душа. А в днешно време това не е малко постижение. Как го правиш?
— Търговска тайна. Трябва да бъдеш човек, за да разбереш.
Оскърблението остана без ефект. Кавахара сведе очи към мраморния под, сякаш го виждаше да лежи там.
— Е, мисля, че вече сме обсъждали този въпрос.
Умът ми отново се върна към Нови Пекин и злокачествените силови структури, създадени там от интересите на Кавахара. Сякаш пак чух продраните писъци на измъчвани хора, които бях свикнал да свързвам с нейното име.
Пристъпих до една от издутите сиви форми и плеснах с длан по нея. Грубата повърхност леко поддаде и се люшна на кабелите. Вътре нещо се размърда лениво.
— Обвивката е непробиваема за куршуми, нали?
— Ммм. — Кавахара леко наклони глава настрани. — Зависи от куршумите, бих казала. Но определено издържа на удари.
Намерих сили да изцедя смях от гърлото си.
— Утроба с бронирана обшивка! Само ти, Кавахара! Само ти можеш да бронираш клонингите си, а после да ги укриеш под цяла планина.
В този момент тя излезе на светло и когато я видях, цялата сила на омразата ме блъсна като удар в корема. Рейлийн Кавахара твърдеше, че е израснала сред радиоактивните бордеи на Фишън Сити, Западна Австралия, но дори и да имаше нещо вярно в това, всяка следа от произхода й бе отдавна изчезнала. Жената пред мен имаше стойка на танцьорка, телесният й баланс бе изтънчено привлекателен, без да предизвиква непосредствена хормонална реакция, а лицето над него бе фино и интелигентно. Вече познавах този носител от Нови Пекин — изработен по поръчка и неосквернен от каквито и да било имплантанти. Чист организъм, издигнат до нивото на изкуство. Днес Кавахара го бе облякла в черно — пола с формата на лале закриваше долната част на тялото до средата на прасците, а мека копринена блуза се спускаше по гърдите й като тъмна вода. Обувките на краката й имитираха космически чехли, но имаха невисоки токчета, а късо подстриганата червеникава коса бе отметната назад от костеливото лице. Приличаше на леко еротична екранна реклама за някакъв инвеститорски фонд.
— Властта обикновено е заровена надълбоко — каза тя. — Помисли си за Протекторатските бункери на Харлановия свят. Или за пещерите, където те криеше Емисарският корпус, за да те претвори по свой образ и подобие. Самата същност на контрола е да остане скрит от погледа, нали така?
— Ако съдя по разтакаването ми през последната седмица, бих казал да. А сега да приключваме с мелодрамите. Какво искаш?