Седях на табуретка пред бара и в пепелника до лакътя ми тлееше нещо сладникаво. По лепкавото чувство в дробовете и гърлото си можех да се досетя, че съм го пушил. Барът беше претъпкан, но изпитвах странното убеждение, че съм сам.
Клиентите от двете ми страни се бяха включили в миниатюрните жакове и очите им мърдаха под клепачите, устните им се кривяха в сънливи усмивки. Между тия клиенти беше и Треп.
Аз бях сам.
Нещата, които можеха да се превърнат в мисли, дърпаха разбридания хастар на съзнанието ми. Взех цигарата и свирепо я засмуках. Сега не беше време за размисли.
Не е време за…
„Вирусен удар!!!“
… мислене.
Улиците минават под краката ми, както руините на Иненин минаваха под ботушите на Джими, когато той вървеше до мен в един от сънищата. Значи така го прави.
Жената с пурпурните устни, която…
„Дори ако не можеш да си позволиш…“
Какво? Какво???
Жак и гнездо.
„Мъча се да ти кажа…“
Не е време за…
Не е време…
Не е…
А нейде далече, също като водата във водовъртежа, също като мътилката от кал и слуз, която се лееше от ръцете на Джими и изчезваше в канала на мивката…
Пак изчезна.
Но мисълта бе неизбежна като зората и ме откри призори върху бяло каменно стълбище, водещо надолу към мрачна вода. Зад нас неясно се извисяваше някаква грандиозна архитектура, а в бързо сивеещия мрак отвъд водата различих дървета. Бяхме в парк.
Треп се подпря на рамото ми и ми подаде запалена цигара. Взех я машинално, смукнах и оставих дима да изтича през отпуснатите ми устни. Треп клекна до мен. Във водата край нозете ми пляскаше неправдоподобно грамадна риба. Бях твърде изтощен, за да реагирам.
— Мутант — подхвърли небрежно Треп.
— Ти си мутантка.
Откъслечните ни думи се носеха над водата.
— Ще ти трябва ли нещо против главоболие?
— Сигурно. — Мислено опипах главата си отвътре. — Да.
Тя без коментар ми подаде блистер хапчета с впечатляващи цветове.
— Какво ще правиш?
Свих рамене.
— Трябва да се връщам. Да свърша каквото ми наредиха.
Част четвърта
Убеждаване
(Вирусна зараза)
27.
На връщане от аерогарата смених три таксита, като всеки път плащах в брой, после се настаних в един евтин хотел в Окланд. Ако някой ме издирваше по електронен път, щеше да загуби известно време, а бях почти сигурен, че не са ме следили. Изглеждаше малко параноично — в края на краищата вече работех за лошите, тъй че нямаше защо да ме следят. Но не ми хареса ироничното подмятане на Треп „обаждай се“, докато ме изпращаше към полета за Бей Сити. Освен това все още не бях сигурен какво точно ще правя, а щом аз не знаех, определено не исках някой друг да разбере преди мен.
В стаята имаше седемстотин шейсет и осем канала, холографско порно и канал за текущите новини, самопочистващо се двойно легло, което вонеше на дезинфекция, и самоподдържаща се душ-кабина, която почваше да се отлепва от стената. Надникнах през единствения зацапан прозорец. В Бей Сити минаваше полунощ и ръмеше ситен дъждец. Уговореното ми време с Ортега вече изтичаше.
На десетина метра под прозореца се виждаше скосен покрив от фибробетон. До улицата имаше още толкова. Разширените като в пагода горни етажи заслоняваха покрива и улицата. Закрито пространство. След кратко колебание изстисках от блистера на Треп последното хапче и го глътнах, после колкото се може по-тихо отворих прозореца, прехвърлих се през рамката и увиснах навън. Изпънах се докрай, но все пак ми оставаха около осем метра падане.
„Стани първобитен.“ Е, няма по-първобитно от това да скачаш посред нощ през хотелски прозорци.
С надеждата, че покривът наистина е толкова солиден, колкото изглежда, аз разтворих пръсти.
Блъснах се в наклонената повърхност точно както трябва, търкулнах се на една страна и изведнъж открих, че краката ми отново висят в пустотата. Покривът беше солиден, но хлъзгав като пресен белотрев и аз бързо се носех към ръба. Забих лакти надолу, не намерих опора и едва успях да се хвана с една ръка за острия ръб, преди да прелетя през него.