Десет метра до улицата. Ръбът се впиваше в дланта ми, а аз висях и се мъчех да открия евентуални препятствия от рода на паркирани коли или кофи за боклук. Накрая зарязах усилията и се пуснах. Улицата връхлетя и ме блъсна тежко отдолу, но не срещнах нищо остро, а когато се преметнах, наоколо нямаше кофи за боклук, както се бях опасявал. Станах и изтичах към най-близките сенки.
Десет минути по-късно, след като бях пробягал напосоки по цял лабиринт от улици, аз се натъкнах на колона свободни автотаксита. Рязко изскочих от сянката и се качих в петото. Докато излитахме, продиктувах кода на Ортега.
— Кодът приет. Очаквано време на пристигане — след около трийсет и пет минути.
Насочихме се към залива и полетяхме над морето.
Твърде много ръбове.
Откъслеци от предната нощ кипяха из главата ми като зле сготвена рибена яхния. Неапетитни парченца изникваха на повърхността, подскачаха из потоците на паметта и отново потъваха. Треп, включена с джака към бара; Джими де Сото плакне калните си ръце; лицето на Райкър ме гледа иззад звездовидните пукнатини на огледалото. Кавахара също бе някъде там и твърдеше, че смъртта на Банкрофт е самоубийство, но искаше да сложи край на разследването също като Ортега и полицията на Бей Сити. Кавахара знаеше за моята връзка с Мириам Банкрофт, знаеше разни неща за Лорънс Банкрофт и Кадмин.
Махмурлукът въртеше опашка като скорпион, опитвайки да отблъсне бавно прииждащата тежест на хапчетата, които ми даде Треп. Треп, кротката почитателка на дзен-будизма, която бях убил и която очевидно не ми се сърдеше за станалото, защото не го помнеше; защото по нейна представа то не се бе случило с нея.
„Ако някой може да убеди Лорънс Банкрофт, че е умрял от собствената си ръка, това си ти.“
Треп, включена към бара.
„Вирусен удар. Помниш онази чудесия, нали?“
Банкрофт впива очи в мен на балкона в Слънчевия дом. „Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен.“
И изведнъж разбрах с ослепителна яснота какво ще направя.
Таксито започна да слиза надолу.
— Площадката е нестабилна — предупреди ме педантично машината, докато кацахме на люлеещата се палуба. — Моля, внимавайте.
Пуснах пари в процепа и люкът се отвори към убежището на Ортега. Неголяма стоманена площадка за кацане, оградена с парапет от стоманени въжета, а отвъд парапета — мрачно бурно море под нощно небе, изпълнено с облаци и студен пороен дъжд. Предпазливо изскочих навън и побързах да се хвана за парапета. Таксито излетя и бързо изчезна в дъждовната завеса. Когато престанах да виждам светлините му, аз насочих вниманието си към кораба, върху който стоях.
Площадката се намираше на кърмата и от нея виждах целия кораб. Изглеждаше дълъг около двайсет метра, приблизително две трети от дължината на рибарски траулер в Милспорт, но доста по-тесен. Модулите по палубата имаха гладката, херметична конфигурация на системи за аварийно спасение, но въпреки деловия общ вид никой не би сметнал този плавателен съд за рибарски кораб. На две места над палубата се издигаха неразгънати докрай изящни телескопични мачти, а пред извития нос стърчеше остър бушприт. Това бе яхта. Плаващ дом на богаташ.
От един люк на задната палуба бликна светлина и Ортега се подаде, колкото да ми махне с ръка. Стиснах здраво парапета, нагодих се към люлеенето на кораба и слязох по малката стълбичка отстрани на площадката, после изтичах през задната палуба към люка. Дъждът и вятърът ме тласкаха напред. В светлия кладенец на люка зърнах още една, по-стръмна стълбичка и се спуснах надолу по нея. Над главата ми люкът се затвори с тихо бръмчене.
— Къде беше, дявол да те вземе? — кресна Ортега.
Без да бързам, аз изтръсках мократа си коса и се огледах. Ако това наистина бе плаващ дом на богаташ, то личеше, че въпросният богаташ отдавна не е наминавал насам. Мебелите бяха избутани покрай стените и покрити с полупрозрачен найлон, а лавиците на малкия вграден бар пустееха. Всички прозорци бяха плътно закрити с капаци. Вратите от двете страни водеха към също тъй консервирани помещения.
Въпреки всичко това яхтата излъчваше впечатление за богатство. Столовете и масите под найлона бяха от тъмно полирано дърво, както и ламперията по стените, а лакираните дъски на пода бяха покрити с дебели килими. Останалата част от декора също бе в тъмни тонове, а по стените висяха оригинални картини. Едно платно от емпатистката школа изобразяваше призрачни руини на марсианска корабостроителница по залез-слънце, друго представляваше абстракция, за чието разбиране ми липсваше културна основа.