Движехме се бавно, търсейки ритъма на морето отвън и смеха на първата ни прегръдка. Това сякаш трая много дълго, имахме време да си говорим, да преминем от ленив шепот към страстни подканвания, да сменяме позите, да се хапем, да преплитаме ръце, и през цялото време усещах, че ще се пръсна от изблик на чувства. Тъкмо от този непоносим напор накрая не издържах и свърших в нея, усещайки как тя преследва чезнещата ми твърдина към своя собствен тръпнещ финал.
„В Емисарския корпус взимаш каквото ти се предлага“, изрече Вирджиния Видаура нейде в коридорите на паметта ми. „И понякога това стига.“
Когато се разделихме за втори път, тежестта на последните двайсет и четири часа ме затисна като един от дебелите килими в съседната стая и съзнанието ми постепенно се унесе в прииждащата топлина. Последните ми ясни усещания бяха как дългото тяло до мен се намества, притиска гърди към гърба ми, премята ръка през гърдите ми и двамата преплитаме крака. Мисловните ми процеси течаха лениво.
Каквото ти се предлага. Понякога. Стига.
28.
Когато се събудих, тя бе изчезнала.
Капаците бяха вдигнати и в каютата нахлуваше слънчева светлина. Корабът почти не се люлееше, но и лекото движение стигаше, за да ми разкрие ту късче синьо небе с дълги хоризонтални облаци, ту спокойното море под него. Някъде някой вареше кафе и пържеше сланина. Полежах още малко, събирайки разпръснатите си спомени и опитвайки да сглобя от тях нещо разумно. Какво да кажа на Ортега? Колко да разкрия и в каква форма? Емисарското обучение изпълзя лениво като блатно чудовище. Оставих го да потъне отново и се загледах в слънчевите зайчета по чаршафа.
Звън на чаши откъм вратата ме накара да се опомня. Ортега стоеше на прага по тениска с надпис „Не на резолюция 653“, в който думата „не“ бе задраскана с дебела червена черта и заменена с категорично „да“. Колоните на голите й крака изчезваха под тениската, сякаш нямаха намерение да се показват отново. Върху подноса в ръцете й имаше закуска за цял ескадрон. Като видя, че съм буден, тя отметна кичур коса от лицето си и се усмихна лукаво.
Разказах й всичко.
— И какво ще правиш сега?
Свих рамене, заслоних очите си с длан и се загледах към хоризонта. Океанът изглеждаше по-плосък и по-ленив, отколкото на Харлановия свят. От палубата човешкият поглед го възприемаше в цялата му необятност и яхтата изведнъж се превръщаше в детска играчка.
— Каквото иска Кавахара. Каквото иска Мириам Банкрофт. Каквото искаш ти. Каквото явно искат всички, дявол да го вземе. Ще проваля следствието.
— Мислиш ли, че Кавахара е очистила Банкрофт?
— Вероятно. Или прикрива онзи, който го е направил. Вече няма значение. Тя държи Сара и нищо друго не ме интересува.
— Можем да я обвиним в отвличане. За нелегално задържане на дигитална личност се полагат…
— Да, от петдесет до сто години. — Аз се усмихнах леко. — Чух те снощи. Но тя няма да я държи лично, сигурно има някакъв посредник.
— Можем да получим съдебна заповед за…
— Тя е от скапаните Матове, Кристин. Ще се справи, без да й мигне окото. Така или иначе, не е там работата. Щом се обърна срещу нея, тя ще вкара Сара във виртуална среда. Колко време ти трябва, за да издействаш заповед?
— Два дни, ако действаме по каналите на ООН.
Още преди да довърши, по лицето й плъзна сянка. Тя се облегна на парапета и сведе поглед надолу.
— Точно така. Това е почти цяла година във виртуална среда. Сара не е емисар, тя няма никакво обучение. Онова, което може да й стори Кавахара за осем или девет виртуални месеца, би превърнало в пихтия всеки нормален мозък. Когато я измъкнем, тя ще е луда за връзване. Ако я измъкнем. Мамка му, не си и помислям да я подложа дори на секунда от…
— Добре. — Ортега сложи ръка върху рамото ми. — Добре. Извинявай.
Леко потръпнах, може би от морския вятър, или от мисълта за виртуалните инквизиции на Кавахара.
— Няма нищо.
— Аз съм ченге. Просто не ми е в характера да търся начини как да измъкна лошите от калта. Това е.
Вдигнах глава и се усмихнах мрачно.
— Аз съм емисар. В характера ми е да търся начини как да изтръгна гръкляна на Кавахара. Дълго ги търсих. Няма начин.