Чух я как се бори да удържи сълзите. Изчаках търпеливо.
— Много се гордееш със себе си, нали? — каза накрая тя. — Мислиш, че ми правиш огромна услуга, но не си самарянин, мътните да те вземат. Вярно, измъкна ме от склада, но всичко е въпрос на цена, права ли съм?
— Разбира се — тихо отвърнах аз.
— Трябва да извърша каквото искаш, да пусна вируса. Да наруша закона заради теб, иначе пак се връщам на склад. И ако се издъня или не си държа езика зад зъбите, имам повече за губене, отколкото ти. Такава е сделката, нали? Няма нищо безплатно.
Гледах вълните.
— Такава е сделката — съгласих се аз.
Ново мълчание. С периферното зрение я видях да оглежда тялото си, сякаш се бе заляла с нещо.
— Знаеш ли как се чувствам? — попита тя.
— Не.
— Спах със съпруга си и имам чувството, че той ми изневеряваше. — Задавен смях. Тя гневно разтърка очи. — Имам чувството, че и аз изневерих. На нещо. Когато си тръгнах, оставих семейство и тяло. Сега нямам нито едното, нито другото. — Тя отново сведе очи. Вдигна към мен ръце с разперени пръсти. — Не знам как се чувствам. Не знам как трябва да се чувствам.
Много неща можех да кажа. Много неща бяха казани, писани, изследвани и обсъждани по въпроса. Банални журналистически статийки за проблемите на презареждането — „Как да накарате любимия да ви обикне пак, независимо от тялото“ — банални и безконечно дълги психологически трактати — „Някои наблюдения на вторичната травма при гражданското презареждане“ — та дори и трижди осветените наръчници на скапания Емисарски корпус имаха да кажат нещо банално по темата. Цитати, научни мнения, брътвежи на религиозни водачи и смахнати типове. Можех да я засипя с всичко това. Можех да й кажа, че онова, което преживява, е съвсем нормално за неподготвен човек. Че ще отмине с времето. Че има психодинамични методи за преодоляването му. Че милиони други са го преживели успешно. Можех дори да й кажа, че онзи Бог, комуто дължи преклонение, бди над нея. Можех да лъжа или да я убеждавам. И смисълът би бил горе-долу един и същ, защото реалността беше болка и в момента никой с нищо не можеше да я облекчи.
Не казах нищо.
Зората идваше, лъчите й се разгаряха по фасадите на затворените магазини зад нас. Озърнах се към прозорците на Елиът.
— Виктор? — попитах аз.
— Спи. — Тя избърса лицето си и подсмръкна в опит да овладее сълзите. — Значи казваш, че това ще е удар по Банкрофт?
— Да. Изтънчен, но ще боли, уверявам те.
— Удар с незаконно инсталиране на програма в изкуствен интелект — каза Айрин Елиът. — Прилагане на вирус, за който се полага изтриване. Прецакване на високопоставен Мат. Знаеш ли какви са рисковете? Знаеш ли какво искаш от мен?
Обърнах се да я погледна в очите.
— Да. Знам.
Тя прехапа устни, за да не им позволи да треперят.
— Добре. Да го направим тогава.
31.
Подготовката на удара отне по-малко от три дни. Айрин Елиът се превърна в хладнокръвна професионалистка и го извърши по следния начин.
В лимузината на връщане към Бей Сити аз й изложих плана. Отначало тя все още плачеше тихичко, но с натрупването на подробности почна да се разпалва. Кимаше, сумтеше, прекъсваше ме и искаше да се върна на дребни подробности, които не бях изяснил докрай. Показах й предложения от Кавахара списък и тя одобри две трети от оборудването. За останалото заяви, че са корпоративни измишльотини, и че съветниците на Кавахара са пълни дилетанти.
Към края на деня тя беше във форма. Виждах как ударът вече се оформя пред очите й. Сълзите бяха изсъхнали, забравени, а лицето й изразяваше само целенасоченост, затаена омраза към човека, който бе използвал нейната дъщеря, и жестока жажда за отмъщение.
Айрин Елиът беше изцяло моя.
Със сметката на „Джаксол“ наех апартамент в Окланд. Елиът се премести там и аз я оставих да си отспи. Аз също опитах да поспя в „Хендрикс“, но без особен успех и шест часа по-късно отидох да потърся Елиът, която вече крачеше нетърпеливо из апартамента.
Свързах се с номерата, които ми бе дала Кавахара, и поръчах одобреното от Елиът оборудване. Сандъците пристигнаха след няколко часа. Елиът ги отвори и подреди техниката по пода на апартамента.