Улицата беше мизерна, с множество затворени магазини и празни терени. Наоколо нямаше жива душа. Само една матовосива кола чакаше край бордюра с включени светлини в здрача на ранната вечер. Приближих се предпазливо с ръка върху дръжката на немекса.
Когато бях на пет метра зад колата, страничната врата се отвори и тялото на Ортега изхвръкна навън. Тя се стовари като чувал и остана да лежи неподвижно. В същия миг извадих немекса от кобура и бързо заобиколих към нея, без да изпускам колата от поглед.
Отсрещната врата също се отвори и Кадмин излезе навън. След неотдавнашната ни виртуална среща ми трябваха една-две секунди, за да осъзная, че това е той. Висок, тъмнокож, с орлово лице, както го бях видял зад стъклото в резервоара на „Панамска роза“. Мъченикът от „Десницата на Аллаха“, в чиято плът се криеше Кърпения човек.
Прицелих се гърлото му. Не ме интересуваше какво ще стане после, но от толкова близо щях да му откъсна главата и вероятно да изтръгна приставката от гръбначния мозък.
— Не ставай смешен, Ковач. Колата е бронирана.
Поклатих глава.
— Интересуваш ме само ти. Стой на място.
Продължавайки да се целя с изпъната ръка в гърлото му, аз приклекнах до Ортега и докоснах лицето й с пръстите на свободната си ръка. Усетих топъл дъх. Слепешком плъзнах пръсти към шията и открих пулс — слаб, но равномерен.
— Тя е жива и здрава — обади се нетърпеливо Кадмин. — Което едва ли ще може да се каже за двама ви, ако до две минути не оставиш тая артилерия и не седнеш в колата.
Лицето на Ортега се раздвижи под дланта ми. Тя завъртя глава и аз долових аромата й. Нейната половина от комбинираните феромони, които ни бяха докарали до това положение. Гласът й звучеше глухо и неясно.
— Не го прави, Ковач. Нищо не ми дължиш.
Изправих се и леко отпуснах немекса.
— Отдръпни колата. На петдесет метра по улицата. Тя не е в състояние да върви, а ти можеш да застреляш и двама ни, преди да я отнеса. Затова се отдръпни ти. Аз ще дойда в колата. — Размахах пистолета. — Оставям желязото на Ортега. Друго не нося.
Разтворих сакото си. Кадмин кимна. Вмъкна се отново в колата и плавно потегли по улицата. Изчаках го да спре, после пак коленичих до Ортега. Тя се помъчи да седне.
— Ковач, недей. Те ще те убият.
— Да, определено ще се опитат. — Хванах ръката й и свих пръстите около дръжката на немекса. — Слушай, така или иначе вече приключих тук. Банкрофт налапа въдицата, Кавахара ще удържи на думата си да върне обратно Сара. Познавам я. Сега остава да я спипаш заради Мери Лу Хинчли и да измъкнеш Райкър от хранилището. Поговори с „Хендрикс“. Оставил съм ти при него няколко сламки.
От колата долетя нетърпелив сигнал за сблъсък. В гъстеещия мрак над уличката той прозвуча печално като рев на умиращ слонски скат край рифа Хирата. Ортега вдигна към мен измъченото си лице, сякаш се давеше край същия риф.
— Ти…
Усмихнах се и сложих длан върху бузата й.
— Трябва да се добера до следващата сцена, Кристин. Това е всичко.
После станах, събрах ръце зад тила си и тръгнах към колата.
Част пета
Възмездие
(Разпадане на системата)
35.
В колата седях притиснат между двама внушителни здравеняци, които с малко козметична хирургия, за да не плашат много децата, биха могли да се хванат на работа като уроди в някой пътуващ цирк. Издигнахме се стръмно над уличката и направихме остър завой. Хвърлих поглед през страничното стъкло и видях как долу Ортега опитва да се изправи.
— Да очистя ли полицейската кучка? — заинтересува се шофьорът.
Напрегнах се за скок.
— Не. — Кадмин се завъртя и ме погледна. — Не. Дадох дума на мистър Ковач. Вярвам, че с лейтенанта пак ще се срещнем в недалечното бъдеще.
— Тежко ти — казах неубедително аз и в този момент ме простреляха със зашеметяващ лъч.
Когато се свестих, нечие лице ме наблюдаваше отблизо. Чертите бяха неясни, бледи и размазани като някаква театрална маска. Примигах, потръпнах и напрегнах очи. Лицето се поотдръпна, но все още изглеждаше като кукленско. Закашлях се.
— Здрасти, Касапин.
Грозното лице се разтегли в усмивка.
— Добре дошъл отново на „Панамска роза“, мистър Ковач.