— А, публиката ви чака — обади се Касапина иззад рамото ми. — Е, по-точно публиката на Райкър. Не се съмнявам, че ще ги убедите също тъй умело, както убедихте мен.
— А ако не искам?
Грубото лице на Касапина се изкриви в презрителна гримаса. Той махна с ръка към тълпата.
— Ами, опитайте да им обясните. Но откровено казано, акустиката не е много добра, пък и… — Той се усмихна зловещо. — Не вярвам да имате време.
— Значи съдбата ми е предрешена, а?
Касапина продължи да се усмихва. Зад него Пернила Грип и другият синт ме гледаха с хищен интерес като котки, застанали пред клетка с канарче. Долу тълпата почваше да става нетърпелива.
— Доста усилия хвърлих, за да организирам този сеанс, разчитайки единствено на уверенията на Кадмин. Хората чакат с нетърпение да видят как Илайас Райкър ще плати за своите злодеяния и би било много рисковано да ги разочаровате. Да не говорим за липсата на професионализъм. Но пък и не вярвам, че сте дошли тук с надеждата да оцелеете, нали, мистър Ковач?
Спомних си притъмняващата пуста улица „Мина“ и сгърченото тяло на Ортега. Потиснах замайването и измъкнах от някакъв таен запас широка усмивка.
— Да, сигурно е така.
Тихи стъпки по мостчето. Стрелнах поглед към звука и видях Кадмин в същото облекло като мен. Чехлите тихо спряха и той приведе глава настрани, сякаш за пръв път ме виждаше истински. Тихо изрече:
Усмихнах се мрачно.
— „Ако искаш да загубиш битка, обсъждай я предварително.“
— Но в онези дни тя е била много по-млада. — Кадмин също се усмихна и съвършените бели зъби блеснаха на фона на загорялото му лице. — Едва навлязла в младежката възраст, ако мога да вярвам на предговора към „Фурии“.
— Младежите на Харлановия свят са по-издръжливи. Мисля, че тя е знаела за какво говори. А сега може ли да приключваме, ако обичаш?
Зад стъклата ревът на тълпата се надигна като прибой над каменист плаж.
36.
Долу на арената шумът беше по-неравен и хаотичен. Отделни гласове си пробиваха път през глъчката като перки на акули в бурно море, макар че без да използвам неврохимията, не можех да различа нито дума. Само един вик успя да долети ясно през всеобщия рев. Докато пристъпвах към края на ринга, някой изкрещя:
— Спомни си брат ми, копеле мръсно!!!
Озърнах се да видя чия е семейната вражда, но зърнах само море от гневни и развълнувани лица. Неколцина бяха скочили на крака, размахваха юмруци и тропаха по кънтящите метални трибуни. Жаждата за кръв растеше като нещо осезаемо, изпълвайки въздуха със задушлива гъстота. Опитах се да си припомня дали аз и моите връстници крещяхме така на боевете в Нова Пеща. Сигурно. А дори не познавахме противниците, които се млатеха и деряха за наше забавление. Тия хора поне имаха някаква емоционална причина да жадуват за кръв.
От другата страна на арената Кадмин чакаше със скръстени ръце. Гъвкавата стомана на силовите боксове по пръстите на двете му ръце лъщеше под яркото осветление. Изтънчено предимство — нямаше да направи боя неравен, но в крайна сметка щеше да си каже думата. Боксовете обаче не ме тревожеха толкова, колкото подсилените му системи за реагиране тип „Волята на Аллаха“. Преди малко повече от век бях се сблъсквал с подобни системи на Шария и знаех, че не са за пренебрегване. Малко старомодни наистина, но все пак солидна военна биомеханика и срещу тях неврохимията на Райкър, при това здравата разцентрована от зашеметяващия лъч, нямаше почти никакви шансове.
Заех отбелязаната на пода позиция срещу Кадмин. Наоколо тълпата притихна и под лъчите на прожекторите към нас пристъпи Емси Касапина. Издокаран в пищни одежди за пред камерите на Пернила Грип, той приличаше на зловеща кукла от детски кошмар. Подходяща компания за Кърпалан. Вдигна ръце и вградените в гърлото му микрофони отпратиха думите към мощни високоговорители по стените на трюма.