— Мистър Ковач. Каква изненада.
— Ами… да. — Той смутено размърда ръка. Дори и по телефона Мириам Банкрофт излъчваше чувственост, която го изкарваше от равновесие. — Връзката обезопасена ли е?
— Да, в разумни граници. Какво искате?
Той се изкашля.
— Напоследък размишлявах. Има неща, които бих желал да обсъдим. Аз… може би ви дължа извинение.
— Нима? — Този път подскочиха двете вежди. — Кога точно предлагате да го сторим?
Той сви рамене.
— В момента нямам нищо друго предвид.
— Да. Аз обаче имам нещо предвид в момента, мистър Ковач. Заминавам за среща в Чикаго и ще се върна на крайбрежието едва утре вечер. — Едва доловим намек за усмивка трепна в ъгълчетата на устните й. — Ще почакате ли?
— Разбира се.
Тя присви очи и се приведе към екрана.
— Какво ви е на лицето?
Той вдигна ръка към една от синините. Беше се надявал да не бият на очи в зле осветената стая. А и не очакваше Мириам Банкрофт да се окаже толкова наблюдателна.
— Дълга история. Ще ви кажа, като се видим.
— Е, просто няма как да устоя на подобно предложение — иронично отвърна тя. — Утре следобед ще пратя лимузина да ви вземе от „Хендрикс“. В четири часа, удобно ли е? Добре. До утре.
Екранът изгасна. Той го погледа още малко, после изключи телефона и завъртя стола към площадката на перваза.
— Изнервя ме — каза той.
— Да, и мен също. Е, то си е ясно.
— Много смешно.
— Старая се.
Станах да взема шишето уиски. Мимоходом зърнах отражението си в огледалото до леглото.
Носителят на Райкър изглеждаше като човек, който си е пробивал път с главата напред през всички житейски несгоди. Човекът в огледалото беше съвсем различен. Той сякаш умееше елегантно да отскочи от всяка криза и да гледа как съдбата тромаво рухва по очи. Движенията на тялото бяха котешки, изпълнени с плавна и точна икономия на усилия, която би допаднала на Анчана Саломао. Гъстата, почти синкавочерна коса падаше на меки вълни към измамно тесните рамене, а в скосените очи се спотайваше кротко, безгрижно усещане, че Вселената е добро място за живеене.
Бях в технологичния нинджа само от няколко часа — седем и четирийсет и две минути според часовника в горния ляв ъгъл на зрителното поле, — но не изпитвах обичайните странични ефекти на презареждането. Взех шишето с тънката, дълга ръка на художник и простичката игра на кости и мускули изпълни сърцето ми с радост. Неврохимичната система „Хумало“ пулсираше непрестанно на границата на възприятията, сякаш възпяваше тихичко безбройните възможности на тялото във всеки отделен момент. Никога, дори и по време на службата в Корпуса, не бях носил подобно тяло.
Спомних си думите на Касапина и мислено поклатих глава. Ако онези от ООН си въобразяваха, че могат да наложат десетгодишно колониално ембарго върху това, значи живееха в друг свят.
— Не знам за теб — каза той, — но положението ми се вижда ужасно смахнато.
— Иска ли питане.
Налях си и му предложих бутилката. Той поклати глава. Върнах се на перваза и опрях гръб в стъклото.
— Как го издържаше Кадмин, по дяволите? Ортега разправя, че непрекъснато работел със себе си.
— С всичко се свиква. Освен това Кадмин беше луд.
— А ние не сме, така ли?
Свих рамене.
— Ние нямахме избор. Освен да си тръгнем, искам да кажа. По-добре ли щеше да бъде?
— Ти ми кажи. Ти си онзи, дето ще тръгва срещу Кавахара. Мен само ще ме прецакат и толкоз. Между другото, на Ортега май не й допадна тая част от уговорката. Нали разбираш, тя и преди беше объркана, а сега…
— Тя била объркана! А на мен какво ми е, а?
— Знам какво ти е, идиот. Нали сме едно и също.
— Тъй ли? — Отпих от чашата и лекичко я размахах. — Според теб колко време трябва, за да престанем да бъдем едно и също?
Той сви рамене.
— Човекът е онова, което си спомня. Засега имаме само седем-осем часа живот поотделно. Няма как да ни промени сериозно, нали?
— При четирийсет и няколко години спомени? Едва ли. А личността се гради върху най-ранните.