— Явно обичате тънките намеци.
Сведох очи към картата върху рафта пред мен. В горния ляв ъгъл имаше дата — четири века преди раждането ми. Имаше и някакви имена, но не можех да разчета шрифта.
— Там откъдето идвам, прямотата не се смята за голямо достойнство, мисис Банкрофт.
— Така ли? А кое смятате за достойнство?
Свих рамене.
— Любезността. Самообладанието. Стремежът да се избегнат притесненията и за двете страни.
— Струва ми се скучно. Мисля, че тук ще срещнете изненади, мистър Ковач.
— Не казах, че съм бил добър гражданин там, откъдето идвам, мисис Банкрофт.
— О. — Тя се отдръпна от рафта и пристъпи към мен. — Да, Лорънс ми разказа едно друго за вас. На Харлановия свят май ви смятат за опасен човек.
Отново свих рамене.
— Руски е.
— Моля?
— Шрифтът. — Тя заобиколи рафта, застана до мен и сведе очи към картата. — Това е руска компютърна карта на местата за кацане на Луната. Много ценна антика. Купих я на търг. Харесва ли ви?
— Красива е. По кое време си легнахте в нощта, когато убиха съпруга ви?
Тя ме погледна втренчено.
— Рано. И както казах, бях сама. — Тя се постара да прогони раздразнението от гласа си и тонът й отново стана почти безгрижен. — И ако ви звучи като вина, мистър Ковач, знайте, че не е. Само примирение. С мъничко горчивина.
— Огорчена сте от съпруга си?
Тя се усмихна.
— Струва ми се, че казах „примирение“.
— И „горчивина“.
— Да не би да твърдите, че съм убила съпруга си?
— Все още не твърдя нищо. Но е възможно.
— Така ли?
— Вие имате достъп до сейфа. Били сте в охранявания периметър по време на инцидента. А сега разбирам, че може да сте имали емоционални мотиви.
Все тъй усмихната, тя каза:
— Обвинение ли изграждаме, мистър Ковач?
Погледнах я спокойно.
— Да, ако излезе, че опира до сърцето.
— В началото и полицаите имаха подобна теория. Но решиха, че не опира до сърцето… Бих ви помолила да не пушите тук.
Погледнах ръцете си и открих, че неусетно са извадили пакета цигари, който ми даде Кристин Ортега. В момента тъкмо измъквах една. Нерви. Обзет от странното чувство, че новият носител ме е предал, аз прибрах цигарите.
— Извинявайте.
— Не се извинявайте. В това помещение специално пречистваме въздуха. Някои карти са много чувствителни към замърсяване. Нямаше откъде да знаете.
Тя някак успя да вмъкне в тона си намек, че само пълен глупак не би осъзнал подобно нещо. Усетих как позициите ми в разговора стремглаво се сгромолясват.
— Защо полицаите…
— Питайте тях. — Тя ми обърна гръб и бавно се отдалечи, сякаш се опитваше да вземе решение. — На колко години сте, мистър Ковач?
— Субективно? На четирийсет и една. На Харлановия свят годините са по-дълги от тукашните, но не много.
— А обективно? — попита тя, имитирайки тона ми.
— Излежал съм около век. Човек губи дирята на годините.
Това беше лъжа. Знаех с точност до ден колко е траяла всяка присъда. Една нощ го сметнах и цифрата се запечата в паметта ми. Увеличавах я при всяко ново прибиране.
— Сигурно сте много самотен.
Въздъхнах и извърнах очи към най-близкия рафт. В ъгълчето на всяка сгъната карта имаше етикет. Тия тук бяха археологически. Малък Сирт — трети разкопки, източен обект. Бредбъри — руини на местно селище. Започнах да вадя едно от рулата.
— Мисис Банкрофт, няма значение как се чувствам. Идва ли ви на ум някаква причина вашият съпруг да посегне на живота си?
Още преди да довърша, тя рязко се завъртя към мен. Лицето й бе обтегнато от гняв.
— Моят съпруг не се е самоубил — заяви тя с леден тон.
— Изглеждате учудващо сигурна. — Вдигнах очи от картата и се усмихнах. — Особено като имам предвид, че сте спали по това време.
— Приберете това! — кресна тя и пристъпи към мен. — Нямате представа колко ценна…
Тя спря и млъкна на средата на изречението, докато аз връщах картата на място. Преглътна и се овладя, макар че лицето й все още бе изчервено.
— Да ме ядосате ли се мъчите, мистър Ковач?
— Не, само да привлека вниманието ви.
Няколко секунди се гледахме. Мисис Банкрофт наведе глава.