— Вече би трябвало дори и твоята жажда за насилие да е задоволена — тихо каза тя. — Още ли си търсиш жертви?
— Кой каза, че търся жертви?
— Ти.
Погледнах я бързо.
— Не помня.
— Колко удобно.
— Не, ти не разбираш. — Вдигнах разперени длани към нея. — Наистина не помня. Всичко, което сме вършили заедно, изчезна. Нямам тези спомени. Изтрити са.
Тя примижа, сякаш я бях ударил.
— Но ти… Мислех… Ти изглеждаш…
— Същия. — Сведох очи към носителя на Райкър. — Е, от другия носител не беше останало кой знае какво, когато ме измъкнаха от морето. Тъй че нямах друг избор. А следователите от ООН категорично отказаха да допуснат двойно зареждане. Всъщност не ги упреквам. И бездруго ще им е трудно да оправдаят предишното.
— Но как…
— Как решихме ли? — Усмихнах се без капка веселие. — Искаш ли да влезем и да ти разкажа?
Тя ме поведе към оранжерията, където някой бе сложил кана и две високи чаши на изящната масичка под мъченическите храсти. Течността в каната имаше цвят на залез. Мълчаливо седнахме един срещу друг. Тя си наля, без да предложи на мен — дребна подробност, която говореше много за станалото между Мириам Банкрофт и моето друго „аз“.
— За съжаление нямам много време — каза разсеяно тя. — Както ти казах по телефона, Лорънс ме помоли веднага да замина за Ню Йорк. Всъщност вече тръгвах, когато ми се обади.
Мълчах, чаках и когато тя остави каната, взех чашата си. Движението беше ужасно смущаващо и навярно си пролича. Тя се сепна.
— Ох, аз…
— Забрави. — Облегнах се назад и отпих. Беше сладко и леко тръпчиво. — Ти попита как сме решили. Играхме. Хартия, ножици, камък. Разбира се, първо спорихме цял час. Докато решим, бяха ни вкарали в един виртуален форум в Ню Йорк, много висококачествен. Не жалеха парите, нали сме герои на деня.
Усетих как в гласа ми се вмъкна горчива нотка и млъкнах, за да я прогоня. Отново отпих.
— Както казах, спорихме. Дълго. Измислихме цял куп начини да решим, някои дори бяха разумни, но в крайна сметка се връщахме все на същото. Хартия, ножици, камък. Пет игри. Защо не?
Свих рамене, но жестът не излезе тъй безгрижен, както исках. Все още се мъчех да прогоня студа, който ме изпълваше, когато си мислех за онази игра — игра на надхитряване срещу самия себе си със залог целия свят. Пет игри. Бяхме стигнали до две на две. Сърцето ми биеше като дивите ритми в заведението на Джери, адреналинът ме караше да се чувствам като пиян. Дори срещу Кавахара не ми беше толкова трудно.
Когато той загуби последната игра — камък срещу хартия — и двамата дълго гледахме протегнатите си ръце. После той леко се усмихна и вдигна показалец към слепоочието си в нещо средно между козируване и имитация на самоубийство.
— Да кажа ли нещо на Джими, когато го видя?
Мълчаливо поклатих глава.
— Е, желая ти приятен живот — каза той, сетне излезе от слънчевата стая и тихо затвори вратата зад себе си. А нещо в мен крещеше, че някак се е изхитрил да загуби последната игра.
На другия ден ме презаредиха.
Вдигнах очи.
— А сега сигурно се питаш защо си правя труда да идвам тук.
— Да.
— Става дума за Шерил Бостък — казах аз.
— За кого?
Въздъхнах.
— Мириам, моля те. И без това ми е трудно. Шерил Бостък умира от страх, че ще я убиеш, защото знае. Дойдох да ме убедиш, че греши. Обещах й.
Мириам Банкрофт ме изгледа с разширени очи и изведнъж плисна чашата си в лицето ми.
— Нахално дребно човече — изсъска тя. — Как смееш. Как смееш.
Избърсах питието от очите си. Бях очаквал реакция, но не такава.
— Моля?
— Как смееш да идваш тук и да разправяш, че ти е трудно. Имаш ли представа какво преживява в момента моят съпруг?
— Ами, дай да помислим. — Избърсах ръце в ризата си и се навъсих. — В момента е луксозно настанен гост на специалното следствие на ООН в Ню Йорк. Какво си мислиш, че брачната раздяла го мъчи? Толкова ли е трудно да се намери бардак в Ню Йорк?
Мириам Банкрофт стисна зъби.
— Ти си жесток — прошепна тя.
— А ти си опасна. — Усетих как почвам да губя контрол. — Не аз убих с ритници едно неродено дете в Сан Диего. Не аз бих на съпруга си синаморфестерон, докато той беше в Осака, знаейки много добре какво ще стори на първата жена, която изчука в това състояние. И знаейки, разбира се, че тази жена няма да бъдеш ти. Нищо чудно, че Шерил Бостък умира от страх. Само като те гледам, не знам дали ще изляза жив.