Ортега въздъхна.
— Ковач, лично аз обиколих три пъти онази къща заедно с криминалистите. Няма следи от стрелба, няма проникване в охранявания периметър, няма каквито и да било данни за нарушител в записите на охранителната система. Мириам Банкрофт доброволно се съгласи да премине проверка с най-модерните полиграфски тестове и я издържа, без да мигне. Не е убила съпруга си, нито пък някой се е промъкнал да го убие. Лорънс Банкрофт се е самоубил по причини, които само той знае. Това е положението. Съжалявам, че от теб искат да докажеш противното, но едно е да искаш, по дяволите, а съвсем друго — да го постигнеш. Следствието приключи.
— А телефонното обаждане? Фактът, че Банкрофт няма как да забрави за дистанционното съхранение? Фактът, че някой ме смята за толкова важен, та да изпрати Кадмин дотук?
— Няма да споря с теб, Ковач. Ще разпитаме Кадмин и ще разберем какво знае, но всичко останало вече съм го минала и почва да ми омръзва. Там, навън, има хора, които се нуждаят от нашата помощ много по-отчаяно, отколкото Банкрофт. Жертви на истинско убийство, които не са имали късмета да разполагат с дистанционно съхранение, когато някой им гръмва приставката. Католици, които загиват само защото убийците знаят, че жертвите никога няма да излязат от хранилището, за да ги обвинят. — Ортега броеше на пръсти и очите й се наливаха с мъглива умора. — Жертви на органични увреждания, които нямат пари за нов носител и единствената им надежда е държавата да потърси финансова отговорност от някого. Газя през тая гадост по десет часа на ден, че и по-дълго. Съжалявам, но просто нямам излишно съчувствие за мистър Лорънс Банкрофт с неговите замразени клонинги, магически връзки във висшите кръгове и реномирани адвокати, дето ни натикват в миша дупка всеки път, когато настъпим по мазола някой негов роднина или служител.
— Случва се често, нали?
— Доста често, но недей да се правиш на изненадан. — Тя се усмихна мрачно. — Той е един скапан Мат. Всичките са еднакви.
Не харесвах тази страна от характера й, не исках да водя подобен спор и не желаех да виждам Банкрофт под такъв ъгъл. А отгоре на всичко нервите ми отчаяно се нуждаеха от сън.
Изгасих цигарата.
— Мисля, че ще е най-добре да си вървиш, лейтенант. Заболя ме глава от всички тия предразсъдъци.
В очите й припламна нещо, което така и не успях да разчета. Мярна се за секунда и изчезна. Тя сви рамене, остави чашата и свали крака от перваза. Изправи се, разкърши гръбнак със съвсем отчетлив пукот и тръгна към вратата, без да поглежда назад. Аз останах на място и гледах как отражението й в стъклото се движи на фона на градските светлини.
На прага тя спря и я видях да извръща глава.
— Хей, Ковач.
Погледнах я.
— Забрави ли нещо?
Тя кимна и изкриви устни, сякаш неохотно признаваше, че съм спечелил точка в някаква игра между двама ни.
— Искаш ли съвет? Трябва ли ти отправна точка? Ти ми поднесе Кадмин на тепсия, тъй че май ти дължа поне това.
— Нищо не ми дължиш, Ортега. „Хендрикс“ го стори, не аз.
— Лейла Бегин — каза тя. — Пусни това име при ония префърцунени адвокати на Банкрофт и виж докъде ще те отведе.
Вратата тихо се плъзна на място зад нея и в отразената стая останаха само градските светлини. Погледах ги, сетне запалих нова цигара и я изпуших до филтъра.
Банкрофт не бе извършил самоубийство, поне в това нямах съмнения. Занимавах се със случая по-малко от ден, но вече си бях навлякъл вражда с две съвсем отделни групировки. Първо, полицейските биячи на Кристин Ортега и второ, наемният убиец от Владивосток с неговия резервен носител.
Ортега искаше нещо, човекът зад Димитрий Кадмин също искаше нещо и изглеждаше, че желаят едно и също — случаят с Банкрофт да си остане приключен.
За мен нямаше такъв вариант.
От унеса ме изтръгна гласът на „Хендрикс“:
— Вашата гостенка напусна хотела.
— Благодаря — казах разсеяно аз и смачках цигарата в пепелника. — Може ли да заключиш вратата и да блокираш достъпа с асансьорите до този етаж?
— Разбира се. Желаете ли да ви уведомявам за влизане на външни лица в хотела?
— Не. — Прозинах се като змия, която опитва да нагълта яйце. — Просто не пускай никого тук. И никакви телефонни обаждания през следващите седем часа и половина.
Изведнъж се почувствах толкова изморен, че едва успях да смъкна дрехите, преди сънят да ме погълне. Преметнах летния костюм на Банкрофт върху облегалката на едно кресло и пролазих върху огромното легло с пурпурни чаршафи. Повърхността на леглото трепна за миг, докато се пригоди към теглото и размерите на моето тяло, после ме обгърна гальовно. От чаршафите долиташе лек, екзотичен аромат.