На пейката в съблекалнята открих грижливо сгънат летен костюм. Огледалото беше вградено в стената. Върху дрехите лежеше простичък стоманен часовник, а под него имаше обикновен бял плик с моето име. Дълбоко си поех дъх и отидох да надникна в огледалото.
Тази част винаги е най-трудна. Върша това почти две десетилетия и все още се разтърсвам, когато застана пред огледалото и насреща ми се втренчи напълно непознат човек. То е като да вадиш образ от дълбините на автостереограма. През първите секунди виждаш само как някой те гледа през прозорец. После нещата идват на фокус, усещаш как бързо се пренасяш зад маската и прилепваш към нейното съдържание с почти осезаем тласък. Сякаш някой е срязал пъпната връв, само че вместо да ви раздели, просто е махнал отчуждението и сега виждаш в огледалото себе си.
Стоях, бършех се и привиквах с лицето. Беше в общи линии европейско, което за мен представляваше промяна, а първото и най-силно усещане ми подсказваше, че ако в живота има път на най-малкото съпротивление, това лице никога не се е придържало към него. Въпреки характерната бледност, причинена от дългия престой в резервоара, чертите в огледалото изглеждаха обрулени от вятъра. Навсякъде имаше бръчки. Гъстата, късо подстригана коса беше черна, тук-там прошарена с бяло. Очите бяха сини и над лявото имаше почти незабележим назъбен белег. Вдигнах лявата ръка, погледнах белега върху нея и се запитах дали е свързан с онзи на челото.
В плика под часовника открих лист отпечатана хартия. Материално копие. Саморъчен подпис. Много блед.
Е, вече си на Земята. Най-древният от цивилизованите светове. Свих рамене и огледах писмото, после се облякох и прибрах листа в джоба на новото си сако. След още един поглед към огледалото закопчах новия часовник и излязох да се срещна с полицията.
Беше четири и петнайсет, местно време.
Лекарката ме чакаше, седнала зад дълго, извито бюро в приемната. Попълваше формуляри на монитора. Над нея стоеше мършав, аскетичен тип, в черен костюм.
Озърнах се, после пак погледнах костюмирания.
— Вие ли сте от полицията?
— Навън. — Той махна към вратата. — Това не е в тяхната юрисдикция. Трябва им специален инструктаж, за да влязат тук. Ние си имаме собствена охрана.
— А вие сте?
Той ме погледна със същите смесени чувства, които бях усетил у лекарката долу.
— Надзирател Съливан, главен ръководител на Централното хранилище в Бей Сити, заведението, което напускате.
— Май не се радвате много, че ме губите.
Съливан ме изпепели с поглед.
— Вие сте рецидивист, Ковакс. Никога не съм разбирал смисъла да се хаби хубава плът и кръв заради такива като вас.
Докоснах писмото в джоба си.
— За мое щастие мистър Банкрофт не е на същото мнение. Той трябваше да ми прати лимузина. Дали е дошла вече?
— Не съм поглеждал.
Някъде на бюрото издрънка звънче. Лекарката бе приключила с въвеждането на данните. Тя откъсна извития край на хартиената лента, сложи подписа си на две места и подаде документа на Съливан. Надзирателят се приведе над хартията и я огледа с присвити очи, после надраска своя подпис и ми подаде копието.
— Такеши Лев Ковакс — изрече той, произнасяйки името ми не по-малко погрешно от своя подчинен в резервоарната зала. — С пълномощията, дадени ми от Съдебното споразумение на ООН, ви предавам под опеката на Лорънс Дж. Банкрофт за срок не повече от шест седмици, в края на който освобождаването ви под гаранция ще бъде преразгледано. Моля, подпишете тук.
Взех писалката и изписах името си с чужд почерк до пръста на надзирателя. Съливан раздели горното и долното копие, и ми подаде розовия екземпляр. Лекарката му подаде нов лист.
— Това е лекарски протокол, потвърждаващ, че Такеши Ковакс (д.ч.п.) е приет в цялост и невредимост от Правосъдната администрация на Харлановия свят и впоследствие настанен в това тяло. Потвърдено от мен и вътрешната наблюдателна система. Прилага се диск с подробности за предаването и данните от резервоара. Моля, подпишете декларациите.