— Добре — отвърна любезно тя. — Искате ли да дойдете с мен? Свършихте ли тук?
Клайв кимна.
— Ще отнеса пистолетите при Чип да ви ги опакова. Искате ли доставка, или ще ги вземете?
— Ще ги взема.
— Така си и мислех.
Отделът на Шийла се оказа малка правоъгълна стая с две коркови мишени на едната стена и всевъзможни хладни оръжия — от стилет до мачете — по другите три. Тя избра плосък черен нож със сиво метално острие, дълго около петнайсет сантиметра.
— Тебитски нож — небрежно обясни Шийла. — Много е гаден.
После все тъй небрежно се завъртя и запрати ножа към лявата мишена. Острието се плъзна из въздуха като живо и потъна в главата на силуета.
— Острие от танталова стомана, дръжка от карбонова мрежа. В края на дръжката е вградено топче от кремък за балансиране на теглото. Удряйте с него, ако острият край не свърши работа.
Пристъпих до мишената и изтеглих ножа. Острието беше тънко и наточено като бръснач от двете страни. По средата минаваше плитка бразда, оградена с тънка червена линия, в която едва личаха миниатюрни букви и знаци. Опитах се да ги разчета, но не ми бяха познати. Сивият метал мътно лъщеше.
— Какво е това?
— Кое? — Шийла застана до мен. — А, да. Код за биологично оръжие. Браздата е покрита със С-381. При контакт с хемоглобин произвежда цианиди. Далече е от ръбовете, тъй че дори да се порежете, няма опасност, но ако го забиете в нещо с кръвоносна система…
— Очарователно.
— Казах ви, че е гаден, нали?
В гласа й прозвуча гордост.
— Ще го взема.
Когато излязох на улицата, натоварен с покупки, изведнъж се сетих, че все пак ще ми трябва яке — поне за да скрия придобития арсенал. Хвърлих поглед нагоре в търсене на автотакси, сетне реших, че в такъв слънчев ден си струва да повървя пеш. Махмурлукът от снощи най-сетне почваше да отстъпва.
Бях минал три пресечки надолу по склона, преди да усетя, че ме следят.
Подсказаха ми го емисарските инстинкти, подаващи първи признаци на живот след опустошението на „Сливане Девет“. Засилено чувство за близост, едва доловима тръпка и нечий силует, който твърде често се мяркаше в периферията на зрението ми. Биваше го. В някой по-оживен квартал можеше и да го изтърва, но тук пешеходците бяха твърде малко, за да осигурят добро прикритие.
Тебитският нож беше закрепен от вътрешната страна на лявата ми ръка в мек кожен калъф с невронно управляема закопчалка, но нямаше как да се добера до пистолетите, без да разкрия, че съм засякъл преследвача. Хрумна ми да се откъсна от него, но почти веднага отхвърлих идеята. Не познавах града, още се чувствах замаян, а и носех твърде много багаж. Щом толкова му се искаше, не възразявах да дойде с мен на пазар. Леко ускорих крачка и постепенно се отправих към търговския център, където открих скъпо вълнено яке в червено и синьо, украсено с фигури от ескимоския фолклор. Не беше точно каквото исках, но щеше да топли и имаше много джобове. Докато плащах на касата край витрината, успях да зърна лицето на преследвача. Млад, бял, с тъмна коса. Не го познавах.
Двамата прекосихме Юниън Скуеър, като спряхме на ъгъла да погледаме поредната демонстрация срещу Резолюция 653, която постепенно оредяваше. Скандирането заглъхваше, хората се разотиваха, а металният лай на мегафона почваше да звучи жално. В навалицата имах добър шанс да се измъкна, но не си направих труда. Ако преследвачът имаше намерение да предприеме нещо, щеше да опита горе на хълма. Тук беше твърде оживено за удар. Минах през демонстрантите, като избутвах настрани предлаганите листовки, после се упътих на юг към Мишън Стрийт и хотел „Хендрикс“.
Докато вървях по Мишън, непредпазливо прекрачих в излъчвателния радиус на някакъв уличен търговец. Моментално главата ми се препълни с картини. Попаднах сред гъмжило от жени, чието облекло целеше да покаже повече, отколкото ако бяха голи. Ботуши, които превръщат краката над коляното в плът за консумация, бедра със стрелки, сочещи верния път, подпори за демонстративно повдигане на гърдите; тежки заоблени колиета с формата на полови органи, отпуснати в потни деколтета. Езици, които се плъзгат по виненочервени или зловещо черни устни; предизвикателно оголени зъби.
Вълна от прохлада плъзна из тялото ми, прогони животинското влечение и превърна предлаганите тела в абстрактни символи на женствеността. Неволно пресмятах като машина ъгли и обиколки на формите, съставях геометрични схеми на плът и кости, сякаш жените бяха някакъв нов растителен вид.