Започваше да ми досажда.
Таксито зави на юг. Приведох се напред и сложих длан върху информационното табло за клиенти.
— Добре дошли в таксиметровата осведомителна служба — изрече приятен женски глас. — Свързахте се с централната база данни. Моля, уточнете каква информация желаете да получите.
— Има ли опасни райони в Лизниград?
— Районът, наричан с това име, се смята за опасен като цяло — отговори гласът. — Но нашата служба гарантира доставяне на клиенти до всяка точка в пределите на Бей Сити и…
— Да, да. Можете ли да ми дадете справка за улиците с най-голям брой престъпления в района на Лизниград?
Настана кратка пауза.
— През миналата година в квартала между Деветнайсета улица, Мисури и Уисконсин са регистрирани петдесет и три случая на органично увреждане. Сто седемдесет и седем ареста за притежаване на забранени химически вещества, сто двайсет и два за леки органични увреждания, двеста и…
— Добре. На какво разстояние се намира този квартал от заведението на Джери, „Марипоса“ и „Сан Бруно“?
— По права линия разстоянието е около километър.
— Имате ли карта?
Върху таблото се появи разграфена карта с имената на улиците. Беше отбелязано дори къде е заведението на Джери. Проучих я набързо.
— Добре. Свалете ме там. На ъгъла на Мисури и Деветнайсета улица.
— Според нашия устав за обслужване на клиентите имам задължението да ви предупредя, че не е желателно да слизате там.
Облегнах се назад и усетих как по лицето ми отново се появява усмивка — този път съвсем истинска.
— Благодаря.
Без повече възражения таксито ме свали на ъгъла на Мисури и Деветнайсета улица. На слизане аз хвърлих поглед наоколо и пак се усмихнах. Машината се бе изразила много меко, когато каза, че не е желателно да слизам тук.
За разлика от пустите улици, по които снощи гоних монголеца, тази част на Лизниград бе оживена и в сравнение с нейните обитатели клиентелата на Джери изглеждаше едва ли не благопристойна. Докато плащах на таксито, десетина глави се завъртяха да ме огледат и нито една не беше съвсем човешка. Почти усещах как очи, снабдени с механични фотоувеличители, наблюдават какви пари вадя и виждат банкнотите в призрачно зелен цвят; как ноздри с разширен обонятелен спектър тръпнат от мириса на хотелския шампоан; как цялата тълпа улавя в уличните си радари сигнала за богатство като рибен пасаж върху капитанския екран на риболовен кораб.
Второто такси се спускаше по спирала зад мен. Само на десетина метра ме мамеше тясна, неосветена уличка. Едва прекрачих в нея, и първите местни жители предприеха хода си.
— Хей, турист, търсиш ли нещо?
Бяха трима. Водеше ги гол до кръста гигант, висок около два метра и половина, по чиито ръце и гърди се издуваха толкова много мускули, че присаждането им сигурно бе осигурило на някоя клиника работа за цяла година. Под кожата имаше червени илуминиеви татуировки, тъй че гърдите му приличаха на жарава от гаснещ огън, а изпод панталона нагоре по корема му се извиваше кобра с глава като на полов член. Спокойно отпуснатите ръце завършваха с остри нокти. По лицето му се кръстосваха белези от идиотските боеве, които беше изгубил, а към едното му око бе прикрепен евтин увеличителен обектив. Гласът му обаче звучеше удивително меко и тъжно.
— Сигурно е дошъл да мърсува — рече злобно спътникът му отляво. Беше млад, мършав и блед, с дълга коса, провисваща пред лицето, а напрегнатата стойка издаваше евтина неврохимична обработка.
Третият любезен посрещан не каза нищо, но издължената му кучешка муцуна се разтвори, разкривайки трансплантирани животински зъби и отвратително дълъг език. Под изменената по хирургичен път глава имаше мъжко тяло, стегнато в тесни кожени дрехи.
Времето изтичаше. Преследвачът ми вероятно плащаше на таксито и се оглеждаше. Ако бе решил да рискува, естествено. Изкашлях се.