Погледнато под такъв ъгъл, имаше право. Вирджиния Видаура би побесняла. Сигурно щеше да стои плътно зад Банкрофт и да ми готви жестоко конско заради грубата игра. Но и тя като Банкрофт нямаше да е виждала лицето на Виктор Елиът онази вечер, когато ми разказваше за семейството си.
— Лорънс.
Мириам Банкрофт стоеше на прага на оранжерията с кърпа през врата и ракета под мишницата.
— Мириам.
В гласа на Банкрофт звучеше искрено уважение, но не успях да доловя някакви други чувства.
— Ще отведа Нейлан и Джоузеф на подводен обяд в Хъдсънс Рафт. Джоузеф никога не е опитвал нещо подобно и го уговорихме да дойде. — Тя погледна Банкрофт, после мен и пак Банкрофт. — Ще дойдеш ли?
— Може би по-късно — каза Банкрофт. — Къде ще бъдете?
Мириам сви рамене.
— Още не съм мислила. Някъде на дясната платформа. Може би в „Бентън“?
— Чудесно. Ще ви настигна. Хванете ми риба-меч, ако видите.
— Тъй вярно. — Тя вдигна длан към слепоочието си в нелеп поздрав, от който и двамата изведнъж се усмихнахме. Погледът на Мириам трепна и се насочи към мен. — Обичате ли морски дарове, мистър Ковач?
— Вероятно. Нямах много време да свикна със земната храна, мисис Банкрофт. Засега се задоволявам, с каквото ми предложи хотелът.
— Е, ако случайно почнете да харесвате риба — каза многозначително тя, — може ли да очакваме и вас?
— Благодаря, но не ми се вярва.
— Добре — усмихна се Мириам. — Опитай да не се бавиш, Лорънс. Ще ми трябва известна помощ, за да отърва Нейлан от Марко. Между другото, той умира от яд.
Банкрофт изпръхтя.
— Не се учудвам след тая днешна игра. По някое време си помислих, че го прави нарочно.
— Не и в последния гейм — подхвърлих аз.
Двамата се завъртяха към мен. Погледът на Банкрофт беше неразгадаем; Мириам наклони глава с широка усмивка, която й придаваше удивително детински вид. За момент погледите ни се срещнаха и тя вдигна ръка да докосне косата си с едва доловима неувереност.
— Къртис ще докара лимузината — каза тя. — Трябва да тръгвам. Беше ми много приятно да ви видя отново, мистър Ковач.
Двамата с Банкрофт се загледахме как Мириам крачи през ливадата и късата й поличка подскача напред-назад. Дори ако приемех за чиста монета привидното безразличие на Банкрофт към неговата съпруга като сексуално същество, разговорът преди малко не ми хареса. Твърде много приличаше на игра с огъня. Трябваше да запълня с нещо мълчанието.
— Може ли да попитам нещо, Банкрофт? — казах аз, без да откъсвам очи от отдалечаващата се фигура. — Не се засягайте, но защо един мъж с такава жена, който е избрал да има траен брак, посвещава времето си — цитирам — на платени сексуални забавления?
— Случвало ли ви се е някога да свършите върху женско лице, Ковач?
В Корпуса още от самото начало минаваш курс за преодоляване на културния шок, но понякога бронята се оказва слаба и реалността около теб заприличва на зле сглобена мозайка. Едва успях да сведа очи, преди да съм се вторачил в Банкрофт. Този човек, по-стар от цялата човешка история на моята планета, ми задаваше подобен въпрос. Сякаш питаше дали като малък съм си играл с воден пистолет.
— Хм… Да. Това се случва… когато…
— Срещу заплащане ли?
— Е, понякога. Не е задължително. Аз… — Спомних си буйния смях на жена му, когато избухнах около устата й, а спермата се стичаше по пръстите й като пяна от току-що отворена бутилка шампанско. — Всъщност не си спомням. Не ми е специална страст и…
— Нито пък моя — отсече мъжът срещу мен малко по-натъртено, отколкото трябваше. — Избрах го само за пример. Във всекиго от нас има мисли, желания, които е по-добре да си останат потиснати. И които просто не могат да се изразят в цивилизована атмосфера.