— Тъй ли? — В гласа й прозвуча искрена изненада, докато палеше. — Браво. Впечатлена съм.
— Да, сигурно и Райкър ще е доволен, като го пуснат.
Ортега отново помълча зад облака дим, сетне пусна пакета долу и затвори чекмеджето.
— Какво искаш? — глухо запита тя.
Хранилището за задържани се намираше пет етажа по-долу, в двуетажна подземна зала, където по-лесно се поддържаше постоянна температура. В сравнение със „Сайка Сек“ беше истинска кочина.
— Не виждам какво може да промени това — каза Ортега, докато следвахме отегчения техник по стоманената платформа към гнездо 3089-b. — Какво толкова ще ти каже Кадмин, дето да не го е изпял пред нас?
— Гледай.
Спрях и се обърнах към нея с разперени на нивото на кръста ръце. Стояхме в опасна близост върху тясната платформа. Между нас трепна химична реакция и стойката на Ортега изведнъж стана някак течна, опасно осезаема. Усетих как гърлото ми пресъхва.
— Аз… — започна тя.
— 3089-b — подвикна техникът, вадейки от гнездото голям трийсетсантиметров диск. Този ли търсехте, лейтенант?
Ортега бързо мина край мен.
— Точно този, Мики. Можеш ли да ни включиш виртуално?
— Естествено. — Мики врътна палец към едно от спиралните стълбища, слизащи от платформата на равни интервали. — Идете в пета кабина и си сложете електродите. Ще отнеме около пет минути.
— Работата е там — продължих аз, докато тримата трополяхме надолу по стоманените стъпала, — че ти си ченге. Кадмин те знае, през целия си професионален живот е имал работа с теб. Това е част от занаята му. Аз съм неизвестна величина. Ако не е напускал планетата, най-вероятно изобщо не е срещал емисар. А на повечето места, които съм посещавал, разправят грозни истории за Корпуса.
Ортега ми хвърли скептичен поглед през рамо.
— Искаш да го сплашиш дотам, че да си признае? Димитрий Кадмин? Не ми се вярва.
— Той ще е объркан, а в такова състояние хората се изпускат. Не забравяй, този тип работи за някого, който ме иска мъртъв. Следователно въпросният някой се страхува от мен и сигурно му личи. А това може да е повлияло и на Кадмин.
— И по този начин ще ме убедиш, че някой е убил Банкрофт, така ли?
— Ортега, няма значение дали вярваш или не. Вече го обсъдихме. Ти искаш отново да приберат носителя на Райкър на сигурно място. Колкото по-скоро разнищим всичко около смъртта на Банкрофт, толкова по-скоро ще стане това. А и ще бъда далеч по-малко застрашен от съществени органични увреждания, ако не се лутам слепешком. С други думи, ако ми помагаш. Не искаш този носител да пострада в някоя друга престрелка, нали?
— Друга престрелка?
Бяха ми трябвали трийсет минути разгорещен спор, за да набия в главата на Ортега същността на новите ни взаимоотношения, но полицейските й инстинкти продължаваха да ме дебнат.
— Да, след онази в „Хендрикс“ — импровизирах светкавично аз и изругах наум химичното взаимодействие, което ме бе извадило от равновесие. — Там ме напердашиха здравата. А можеше да е и по-зле.
Тя ми хвърли нов, по-дълъг поглед през рамо.
Системата за виртуални разпити бе разположена в няколко сферични кабини край стената на сутерена. Мики ни настани върху вехти кресла, които с усилие се пригодиха към формата на телата ни, нагласи електродите и хипнофоните, после плъзна ръце като пианист по двете командни табла и включи захранването. Вгледа се в мигащите екрани.
— Претоварено — каза той и се изкашля с възмущение. — Комисарят се е захванал с някаква конференция за околната среда и окупира половината система. Ще трябва да чакаме, докато някой освободи място. — Той се озърна към Ортега. — Хей, това да не е онази история с Мери Лу Хинчли?
— Да. — Ортега ми кимна да се присъединя към разговора, може би в знак на новото ни сътрудничество. — Миналата година Бреговата охрана измъкна от океана едно девойче. Мери Лу Хинчли. От тялото не бе останало почти нищо, но намериха приставката. Провериха я и знаеш ли какво излезе?
— Католичка?
— Браво. Значи Тоталната Абсорбция действа, а? Да, при първата проверка излезе, че отказва завръщане към живота по идейни съображения. Обикновено в такива случаи нещата свършват дотам, но Ил… — Тя млъкна. След миг продължи: — Разследващият детектив не се отказа. Хинчли беше от неговия квартал, познаваше я от малка. Не много добре, но… — тя сви рамене — не поиска да се откаже.