Кадмин се усмихна.
— Тогава защо сте тук?
— Кой те изпрати? — тихо попитах аз.
— Кучето говори!
Вдъхнах дим и кимнах. Както повечето харланити, знаех наизуст почти цялата стихосбирка на Квел „Поеми и други измишльотини“. Преподаваха я в училище вместо нейните по-сериозни политически произведения, които все още се смятат твърде радикални, за да бъдат поднасяни на деца. Преводът не беше кой знае колко добър, но предаваше най-същественото. Повече ме впечатли фактът, че човек от друга планета може да цитира толкова слабо известна творба.
Довърших последния стих:
— Вина ли дойдохте да дирите, мистър Ковач?
— Между другото.
— Какво разочарование.
— Друго ли очаквахте?
— Не. — Кадмин пак се усмихна. — Очакването е нашата първа грешка. Исках да кажа какво разочарование за вас.
— Може би.
Той тръсна глава.
— Категорично. От мен няма да чуете имена. Ако търсите вина, ще се наложи да я поема аз.
— Много великодушно, но навярно помните какво казва Квел за лакеите.
— „Убивай ги попътно, но брой куршумите, защото има по-важни мишени.“ — Кадмин се изкиска гърлено. — Нима ме заплашвате в наблюдавана полицейска среда?
— Не. Просто изяснявам нещата. — Аз тръснах пепелта от цигарата и видях как се разпадна на облаче искри, преди да достигне пода. — Някой ви дърпа конците; него смятам да очистя. Вие сте нищо. Не бих си направил труда дори да ви заплюя.
Кадмин отметна глава. Трептящите линии в небето се разтърсиха и ги проряза тъмна ивица като мълния, нарисувана от кубист. Движението се отрази в мътно лъщящата метална маса и за миг сякаш докосна ръцете му. Когато Кадмин ме погледна отново, в очите му блестеше странна светлина.
— Бяха ми поръчали да не ви убивам, преди да се провалят всички опити за отвличане — изрече безизразно той. — Но сега ще го сторя.
Още преди да довърши, Ортега връхлетя срещу него. Масата изчезна и тя го ритна от стола. Докато Кадмин пъргаво се изправяше, ботушът на лейтенанта го улучи в устата и той отново рухна назад. Плъзнах език по заздравяващите рани в устата си и определено не изпитах съчувствие.
Ортега сграбчи Кадмин за косата и го дръпна нагоре. Цигарата в ръката й бе заменена с тежка палка чрез същата магия, която преди малко премахна масата.
— Добре ли чух? — изсъска тя. — Заплашваш ли, скапаняк?
Кадмин оголи зъби в окървавена усмивка.
— Полицейско наси…
— Точно така, скапаняк. — Ортега стовари палката върху бузата му. Кожата се разцепи. — Полицейско насилие в наблюдавана полицейска среда. Голяма радост за Санди Ким и Световната мрежа. Но да ти кажа ли нещо? Твоите адвокати май няма да искат да разпространят записа.
— Остави го на мира, Ортега.
Тя като че се опомни и отстъпи назад. Въздъхна дълбоко, лицето й трепна. Масата изникна отново, а Кадмин се озова седнал зад нея със здрава уста.
— И вие — тихо каза той.
— Да, разбира се. — Имах чувството, че презрението в гласа й е насочено донякъде и към самата нея. Тя отново се помъчи да овладее дишането си. — Както вече казах, адът сигурно ще е изгаснал, докато ти падне такава възможност. Но може и да те дочакам.
— Поне човекът струва ли си, да рискуваш заради него, Кадмин? — тихо попитах аз. — Заради професионалната етика ли мълчиш, или просто умираш от страх?
Вместо отговор човекът мозайка скръсти ръце и ме прониза с поглед.
— Приключи ли, Ковач? — попита Ортега.
Опитах се да срещна далечния поглед на Кадмин.
— Кадмин, човекът, за когото работя, е много влиятелен. Може би в момента имаш последен шанс за споразумение.
Нищо. Той дори не мигна.
Свих рамене.
— Приключих.
— Добре — мрачно каза Ортега. — Защото вонята на този боклук съсипва дори моя добродушен характер. — Тя вдигна ръка и размаха пръсти. — Чао, тъпако.