— Ясно. Всъщност и Райкър беше такъв. Никога не казваше две думи, ако можеше да мине с една. А отрепките най-често само ги гледаше.
— Също като Мики Нозава, а?
— Кой?
— Няма значение.
Разкърших се на седалката и отворих страничния люк. Докато излизах, зърнах някаква прекомерно масивна фигура да се задава по лъкатушещата дървена стълбичка откъм сградата. Определено имаше доста присадени мускули. Беше с ръкавици и на рамото му висеше късо пушкало. Не приличаше на адвокат.
Ортега изведнъж се озова зад рамото ми.
— По-кротко. Тук имаме пълномощия. Той няма да създава неприятности.
Когато биячът преодоля последните стъпала и скочи долу с подгънати крака, тя размаха значката. По лицето му се изписа дълбоко разочарование.
— Полиция. Дошли сме да разговаряме с Ръдърфорд.
— Не може да паркирате тук.
— Вече го направих — отвърна спокойно Ортега. — Ще караме ли мистър Ръдърфорд да ни чака?
Настана взривоопасно мълчание, но Ортега бе преценила правилно. Биячът се задоволи с глухо ръмжене, кимна към стълбата и ни последва на почтително разстояние. Катерихме се нагоре доста време и когато пристигнахме, с удоволствие забелязах, че Ортега е по-задъхана от мен. Прекосихме скромна тераса за слънчеви бани от същото дърво като стълбището, минахме през автоматична стъклена врата и попаднахме в приемна, оформена като частен хол. На пода имаше килими със същите шарки като моето яке, по стените висяха емпатистки картини. Пет кресла предлагаха отдих за уморените.
— Мога ли да ви услужа?
Този път несъмнено имахме работа с адвокатка — руса млада жена с широка пола и сако в тон с приемната. Ръцете й бяха небрежно отпуснати в джобовете.
— Полиция. Къде е Ръдърфорд?
Жената хвърли поглед към нашия придружител и след кимването му не си направи труда да поиска документи.
— За съжаление Кит е зает в момента. Има виртуално съвещание с Ню Йорк.
— Е, тогава изкарайте го — предложи Ортега със застрашително мек тон. — И му кажете, че полицаят, който арестува неговия клиент, е дошъл да го види. Сигурна съм, че ще прояви интерес.
— Може да отнеме известно време.
— Не, няма.
За миг двете жени кръстосаха погледи, после адвокатката извърна глава. Кимна на бияча, който влезе вътре. Все още изглеждаше разочарован.
— Ще видя какво мога да сторя — каза тя с леден глас. — Моля, изчакайте тук.
Изчакахме. Ортега застана до стъклената стена и се загледа към плажа, а аз тръгнах да се любувам на картините. Някои бяха доста добри. И двамата бяхме свикнали да работим под наблюдение, тъй че десет минути не си казахме нищо, докато най-сетне доведоха Ръдърфорд.
— Лейтенант Ортега. — Звучният глас ми напомни за Милър от клиниката и когато откъснах очи от щампата над камината, видях почти същия носител. Може би малко по-възрастен, с малко по-грубовати патриархални черти, предназначени да вдъхват мигновен респект на съдебни заседатели и съдии, но със същата атлетична фигура и стандартна хубост. — На какво дължа това неочаквано посещение? Надявам се, че нямате намерение повече да ме тормозите.
Ортега не обърна внимание на прикритата провокация.
— Сержант детектив Илайас Райкър. — Тя кимна към мен. — Вашият клиент току-що направи регистрирано самопризнание за опит за отвличане и отправи заплаха за умишлени органични увреждания. Искате ли да видите записа?
— Не особено. Ще ми кажете ли защо сте тук?
Биваше го. Почти не реагира; почти, но все пак засякох нещо с крайчеца на окото си. Умът ми заработи на бесни обороти.
Ортега се подпря на облегалката на едно кресло.
— За човек, който защитава обвиняем, застрашен от изтриване, проявявате удивителна липса на въображение.
Ръдърфорд театрално въздъхна.
— Откъснахте ме от важно съвещание. Предполагам, че имате нещо за казване.
— Знаете ли какво е ретро-асоциативно съучастие на трето лице? — попитах аз, без да откъсвам очи от щампата.
Когато се обърнах, Ръдърфорд бе изцяло на мое разположение.
— Не — дрезгаво каза той.
— Жалко, защото, ако Кадмин изгърми, наред сте вие и някои други ваши колеги. Но, разбира се, ако това стане… — Аз разперих ръце и свих рамене. — … започва лов на глави. Всъщност може вече да е започнал.