Поръчката пристигна и ние започнахме да се храним в тишина, нарушавана само от звъна на приборите. Открих, че съм прегладнял като вълк въпреки идеално балансираната закуска на киберготвача в „Хендрикс“. Храната бе разбудила в мен нещо повече от елементарните стомашни потребности. Изпразних паничката още преди Ортега да е преполовила своята.
— Добре ли е? — попита иронично тя, когато се облегнах назад.
Кимнах, опитвайки да прогоня спомените, свързани със суфлето. Не ми се искаше да използвам емисарските психотехники — щяха да развалят приятното чувство за ситост. Докато оглеждах лениво чистите метални очертания на ресторантската палуба и небето отвъд тях, изпитах почти също тъй пълно удовлетворение, както когато Мириам Банкрофт ме остави да лежа изцеден в „Хендрикс“.
Телефонът на Ортега записука. Тя го измъкна от джоба си и отговори все още с пълна уста.
— Да? Аха. Аха, добре. Не, ще отидем. — Тя стрелна за миг очи към мен. — Тъй ли? Не, остави и това. Нищо няма да му стане. Да, благодаря, Дзак. Задължена съм ти.
Тя прибра телефона и отново се зае със суфлето.
— Добри новини ли?
— Зависи от гледната точка. Проследили са двете местни обаждания. Едното е до биткодрум в Ричмънд. Знам го. Ще отидем да хвърлим едно око.
— А другото?
Ортега ме погледна над паничката, сдъвка хапката и преглътна.
— Другият номер е частен. Резиденцията на Банкрофт. Е, как го разбираш?
19.
Биткодрумът се оказа стар контейнеровоз, закотвен в северния край на залива, близо до безброй изоставени складове. Трябва да беше дълъг към половин километър и имаше шест ясно очертани товарни трюма. Най-задният изглеждаше отворен. От въздуха целият кораб ми се стори боядисан в оранжево — сигурно от ръждата.
— Не се заблуждавай — изсумтя Ортега, докато кръжахме отгоре. — Покрили са корпуса с цяла педя полимерен слой. Сега може да се потопи само с насочен взрив.
— Скъпичко.
Тя сви рамене.
— Има кой да ги финансира.
Кацнахме на кея. Ортега изключи двигателите и се приведе пред мен да огледа надстройката на кораба, която в момента изглеждаше празна. Аз се облегнах назад, смутен както от натиска на гъвкавото й тяло в скута ми, така и от пълния си стомах. Ортега усети движението, изведнъж осъзна какво върши и рязко се изправи.
— Няма жива душа — каза неловко тя.
— Така изглежда. Да хвърлим ли едно око?
Излязохме под поривите на вятъра откъм залива и тръгнахме към моста от широка алуминиева тръба, водещ нагоре към кърмата. Откритият терен не ми допадаше и аз непрестанно шарех с очи ту из него, ту по палубата и надстройката на кораба. Нищо не помръдваше. Леко раздвижих ръка до ребрата си, за да се уверя, че влакнозахващащият кобур не е паднал, както се случва с по-евтините модели след два-три дни носене. С немекса имах приличен шанс да очистя всекиго, който би опитал да ни обстрелва от кораба.
В крайна сметка не се наложи. Стигнахме до тръбата без произшествия. През входа й бе опъната тънка верига с ръчно изписана табела:
„ПАНАМСКА РОЗА
БОЙ ТАЗИ ВЕЧЕР — 22.00
ЦЕНИ ДВОЙНИ“
Вдигнах тънкия метален правоъгълник и огледах със съмнение грубоватите букви.
— Сигурна ли си, че Ръдърфорд се е обаждал тук?
— Вече ти казах, не се заблуждавай. — Ортега откачи веригата. — Мода. Сега си падат по грубото. Миналият сезон наслагаха неонови надписи, но вече не им се виждат достатъчно шик. Това място е истинска лудница, мътните да го вземат. На цялата планета има само още две-три като него. На трибуните се допускат само зрители. Никакви холографски устройства, дори телевизията е забранена. Е, идваш ли?
— Смахната работа. — Последвах я нагоре по тръбата и си спомних колко битки съм ходил да гледам на младини. На Харлановия свят ги излъчваха свободно. Привличаха по-голяма аудитория от всички други забавни предавания. — Хората не обичат ли да гледат такива неща?
— Обичат, естествено. — Макар че ехото в тръбата изопачаваше гласа й, усетих по тона как е подвила устни. — Ненаситни са. Така действа цялата далавера. Разбираш ли, първо измислиха Веруюто…
— Верую ли?
— Да, Верую на Чистотата или някакъв подобен боклук. Не са ли ти казвали, че е невъзпитано да прекъсваш? Та, според Веруюто, ако искаш да гледаш бой, трябвало да присъстваш лично. Така било по-добре, отколкото да го гледаш по мрежата. По-изискано. Оттук — ограничена публика, бясно търсене. Така билетите стават много секси, тоест ужасно скъпи, тоест още по-секси, и онзи, дето го е измислил, яхва спиралата и хвърчи право нагоре.