— Аз също бих искала — отвърна Ортега, без да откъсва очи от тялото. — Щом е тъй, откъде го набавихте?
— Откъде да знам? — Касапина демонстративно вторачи поглед в пластмасовите нокти на дясната си ръка. — Е, имаме някъде фактура, ако трябва непременно да проверите. А така, на око, бих казал, че е от „Нипон Органикс“ или от някоя тихоокеанска групировка. Има ли значение?
Пристъпих до стената и се вгледах в плаващия носител. Строен, мургав и издръжлив на вид, с деликатно скосени японски очи над високите скули и дълга, права черна коса, която се рееше като сноп водорасли из течността на резервоара. Изящен, гъвкав, с дълги ръце на художник и мускули за скоростен бой. Тяло на технологичен нинджа — тяло, за каквото мечтаех на петнайсет години през унилите дъждовни дни в Нова Пеща. Донякъде напомняше носителя, който ми бяха дали за войната на Шария. Онзи носител, в който се запознах със Сара.
Сякаш гледах през стъклото самия себе си. Онова „аз“, което се изгражда нейде в намотките на паметта, впила корени в далечното детство. Изведнъж се почувствах като изгнаник в европейска плът, изхвърлен от другата страна на огледалото.
Касапина застана до мен и потупа стъклото.
— Одобрявате ли, детектив Райкър? — Не отговорих и той продължи: — Сигурен съм, че одобрявате, като знам склонността ви към… схватки. Образците са изключителни. Подсилен корпус, изкуствено отгледани кости със сърцевина от специална сплав, синтетични стави, сухожилия с карбонови нишки, неврохимия „Хумало“…
— Имам си неврохимия — подхвърлих аз, колкото да кажа нещо.
— Знам я вашата неврохимия, детектив Райкър. — Въпреки калпавия глас долових в тона му тихо, лепкаво задоволство. — Биткодрумът се запозна с данните ви, докато бяхте в хранилището. Имаше идея да ви купим. Тялото, имам предвид. Смятахме, че можем да използваме носителя ви за пародийни схватки. Нагласени, разбира се. И през ум не ни минава да организираме истинска битка между неравностойни противници. Това би било… истинско престъпление. — Касапина помълча театрално. — Но после решихме, че пародийните схватки не са… хм… в духа на заведението. Няма истинско състезание. А жалко. Толкова приятели си създадохте напоследък, че залата щеше да бъде препълнена.
Не го слушах, но усетих, че оскърбява Райкър. Обърнах гръб на стъклото и отправих към Касапина свиреп поглед.
— Отплеснах се — бързо заяви синтът. — Исках да кажа, че в сравнение с тази система вашата неврохимия е като моя глас пред пеенето на Анчана Саломао. Това тук — той отново посочи резервоара — е неврохимия „Хумало“, разработена в „Кейп Нюроникс“ преди по-малко от година. Постижение с едва ли не духовни измерения. Няма мозъчни химически усилватели, няма имплантирани чипове и директни връзки. Системата се изгражда заедно с тялото и реагира пряко на мисълта. Помислете над това, детектив. Никой извън Земята не разполага с нея. Разправят, че ООН обмисля десетгодишно колониално ембарго, макар лично аз да се съмнявам в ефективността на подобни…
— Касапин — обади се нетърпеливо зад него Ортега, — защо още не сте изкарали другия боец?
— Тъкмо го изкарваме, лейтенант.
Касапина размаха ръка към контейнерите отляво. Иззад тях долиташе шум на тежки машини. Надникнах в полумрака и различих голям автоматичен повдигач, който се движеше покрай редицата. Изведнъж той спря и върху него падна лъч насочена светлина. Основните манипулатори се протегнаха и вдигнаха един контейнер от висящата стойка, а по-малки манипулатори откачиха кабелите. След като приключи с отделянето, машината леко отстъпи назад, завъртя се и пое обратно към празния резервоар.
— Системата е напълно автоматизирана — поясни Касапина, макар че и сами виждахме.
Сега забелязах под резервоара три кръгли отвора в редица като предни торпедни дула на междупланетен разрушител. Повдигачът плавно зареди контейнера в средния отвор. Дългият цилиндър плътно прилепна към вътрешната повърхност, видимият му край се завъртя на деветдесет градуса и над него се захлопна стоманен капак. Приключил задачата, повдигачът изключи хидравликата и двигателите му млъкнаха.
Аз гледах резервоара.
Стори ми се, че е минало много време, но навярно не беше повече от минута. В дъното на резервоара се отвори нов люк и нагоре избухна облак сребристи мехурчета. Сред тях изплува и тялото. За момент то остана свито като зародиш и водовъртежите от мехурчетата го подмятаха насам-натам, после ръцете и краката започнаха да се разперват, подръпвани лекичко от тънките проводници, прикрепени към китките и глезените. Този носител имаше по-едри кости и масивни мускули, но подобен цвят на кожата. Костеливото лице с орлов нос плавно се извърна към нас.