— Господи! Направи нещо, за да живеем нормално!
И колкото и да е странно, Господ му отговорил така:
— Виждам колко ти е тежко и знам как да помогна на твоята мъка.
— Как?
— Прибери в дома си коня и кравата с теленцето.
Човекът се учудил, но послушал съвета и ги прибрал в колибата. Изминали се няколко седмици, но по-добре не ставало. Отново се помолил човекът и отново чул отговор:
— Прибери вътре и свинята с прасенцата, и всички останали животинки.
Човекът вече бил останал без сили, но и този път приел съвета безропотно. Не само че не станало по-добре, ами станало още по-зле. И когато разбрал, че или трябва да се обеси или да избяга от дома си, той за трети път се обърнал към Господа:
— Господи, направи нещо. Загиваме от теснотия.
— Премести обратно животните — коня в конюшнята, кравата с теленцето и свинята с малките в обора и кочината.
Човекът го направил и след като останал в колибата само със семейството си, радостно известил Господа:
— Благодаря ти за чудото, Господи! Колко хубаво ни стана у дома! Колко просторно!“
Така стана и у Лиза. Когато Мариша влезе в апартамента й, беше сигурна, че по-тясна от тази хралупа не е виждала досега. Но след като мотаещите се напред-назад ченгета, съдебни лекари, спасители и свидетели, включително и лежащият на пода в кухнята труп на Виталик, напуснаха помещенията, квартирата на Лиза вече не изглеждаше толкова тясна на Мариша. Съвсем сносно жилище. Напълно достатъчно за двама души, че и отгоре.
Лиза продължаваше да каканиже за Верунчик и нейното позвъняване. Едновременно с това тя така започна да се прозява, че думите й буквално потъваха в прозевките й.
— Ти по-добре поспи — посъветва я Мариша.
— Нали виждаш, че не мога.
— Можеш!
— Страх ме е.
— Ако искаш, ще остана при теб.
Лиза се зарадва на предложението.
— Можеш ли да го направиш, наистина?
— Мога. У дома никой не ме чака. На практика още няколко дни съм съвсем свободна. Ще остана да пренощувам тук, ако така ще ти е по-леко и ще си по-спокойна.
— Значително! — въздъхна Лиза, а очите й вече се затваряха. — Значително по-леко. Ти даже не си представяш… — но не успя да довърши изречението. Очите на бедната Лиза окончателно се слепиха, главата й падна върху възглавницата и тя заспа.
Мариша я зави с едно меко одеяло от пухкава вълна и отиде в съседната стая. Макар че днес тя самата имаше къде-къде по-малко преживявания в сравнение с Лиза, тя също имаше нужда от почивка.
Глава 4
Колкото и да изглежда странно, на следващия ден Мариша се събуди в превъзходно настроение. Самочувствието й също беше на шест. Чудесно се беше наспала на чуждото диванче. Никакъв призрак на убития Виталик не я тревожи през нощта и тя спа, без да сънува, което й се случваше рядко. Кръстът също не я болеше, както обикновено ставаше, когато преспиваше върху неортопедичен матрак, а главата й беше ясна и свежа.
— Ох, колко е хубаво! — протегна се Мариша, като примига срещу ярките слънчеви лъчи, които заливаха стаята.
Но веднага си спомни защо е тук и се сепна:
— Къде е Лиза?
Лиза се намираше в съседната стая. Там, където Мариша я бе оставила предишната вечер. Младата жена спеше, сладко подложила длан под бузата си. В съня си тя изглеждаше толкова щастлива и безгрижна, че на Мариша й дожаля да я събуди. Тя се прокрадна на пръсти до кухнята, където си свари кафе, щедро наля в него мляко и добави захар. Получи се чаша с внушителен обем кафена напитка, но точно така Мариша обичаше да пие сутрешното си кафе. Тя не признаваше миниатюрните чашки, събиращи една-две глътки кафе. Какво бяха за нейния организъм две жалки глътки кафе? На нея й трябваше много, много кафе. А още по-добре беше, когато към него имаше кифлички с масълце. Но от кифличките с масло се наложи да се откаже. Фигурата на Мариша и така беше доста едра, нямаше място за излишни килограми.
Лиза се събуди по времето, когато Мариша допиваше втората си чаша с кафе, опитвайки се да заглуши мечтата си за бяло хлебче с дебели парченца жълто краве масло, направо от хладилника, което се топи на езика. А хлябът да е пресен със зачервена хрупкава коричка. Ммм…
— Добро утро.
Мариша вдигна поглед и видя Лиза.
— Привет. Как си?
— Добре съм, нищо ми няма — с удивление констатира тя. — Събудих се, разбрах, че Виталик го няма и знаеш ли, даже не заплаках. Може би така и трябва. Слушай, помниш ли дали Верунчик вчера ми е звъняла? Ако се е обаждала, то аз трябва да й…