Глава 5
Така и стана. И първата крачка направи именно Анюта.
— Е, за какво си се домъкнала при мен? — злобно изсъска тя към Лиза.
— Да поговорим.
— Струва ми се, че вече ти казах всичко по телефона!
— Всичко, едва ли. Оттогава настъпиха известни промени.
Без да слуша, Анюта продължаваше да напада Лиза.
— Как изобщо ме намери? — фучеше тя. — Какво искаш? Виталик е мой! Няма да ти го дам! Никога! Ясно ли ти е?
За любовница, Анюта се държеше прекалено агресивно. Да се държи по този начин подхождаше по-скоро на законната половинка — но Лиза, точно обратното, беше студена и сдържана. А и какво толкова да се пали? Предметът на техния спор беше изчезнал. Оттук нататък Виталик едва ли можеше да представлява сериозен интерес за своята любовница, но още беше рано Анюта да разбира за това.
И Мариша се намеси:
— Значи, няма да ни върнеш мъжа?
Анюта завъртя оръдието си в нейната посока.
— А ти пък коя си? Пръждосвай се! Не ти влиза в работата! На мен Виталик твърдо ми обеща, че ще зареже жена си.
— Ще има да почакаш! На куково лято!
— Ще я зареже! — вече истерично закрещя Анюта, без да се сдържа. — Само да си получи от нея паричките и ще се махне. Ще дойде при мен! Ето това е!
Фразата за парите застави Мариша заинтересовано да попита Лиза:
— Парички? Какви са тези пари? Защо чувам за тях за първи път?
Лиза объркано разтвори ръце, с други думи и тя не знае.
— Всичко на всичко имам пет хиляди рубли в банката — поясни тя на Мариша. — Това е, с което разполагам.
Наложи се Мариша отново да се обърне към Анюта:
— Какви парички, миличка?
Но онази вече беше омекнала, защото усети, че в прилива на своя гняв беше изтърсила не каквото трябва и сега мълчеше, сякаш устата й бе пълна с вода.
— Какви парички? — измъчваше я с въпроси Мариша.
И тогава Анюта направи нещо странно. Тя диво облещи поглед, сякаш виждаше зад гърба на приятелките нещо страшно и покъртително. Разтвори уста и започна да сочи с пръст:
— Там… там… Вижте!
Попадайки в този стар като света капан, Мариша и Лиза се обърнаха. Зад тях нямаше нищо достойно за вниманието им.
— Какво трябваше да видим?
— По дяволите! Избяга!
Наистина, докато момичета се озъртаха и се опитваха да намерят необичайното и плашещо явление, което беше привлякло вниманието на Анюта, хитрата девойка просто беше изчезнала.
— След нея! Бързо!
Момичетата се втурнаха към изхода. Изскочиха на улицата и започнаха да се оглеждат във всички посоки. Надясно, наляво, зад единия ъгъл, зад другия ъгъл. Но нито зад ъгъла, нито в двора, нито на улицата се виждаше и следа от Анюта.
— Къде е тя?
— Може би е побягнала към вкъщи?
Макар че Мариша силно се съмняваше в такъв развой на ситуацията, тя не виждаше друг вариант, освен и те да отидат до дома на Анюта. И тогава чуха до себе си:
— Кого търсите?
Беше ниско, съсухрено старче, облечено в лек летен костюм и с патерици, което седеше на пейка, недалеч от входа.
Явно неговите добри роднини бяха оставили пенсионера на двора, за да подиша чист въздух. А да си го приберат или бяха забравили, или се бавеха. И старчето седеше, независимо че вече беше вечер и на улицата беше доста захладняло.
— Кого търсите? — повтори той въпроса си. — Вашата приятелка ли?
— Да — отговори му Мариша, само за да се отърве.
— Една такава черничка?
— Да — повтори Мариша, но вече поглеждайки го с определен интерес.
— Дребничка? — продължаваше той. — Прилича малко на циганка.
— Да, да! Вие видяхте ли я?
— Ами да! Цял ден седя тук. Всички разглеждам. И вашата приятелка видях.
— Къде се дяна тя?
— Никъде, скочи в една кола.
— В каква кола?
— „Жигули“, според мен — понамръщи се дядото. — Зрението ми вече не е като на младини. А и очилата ми са счупени, вечер почти нищо не виждам. Едно ще ви кажа, колата беше от евтините, но вашата приятелка не подбираше. Вдигна ръка и се качи в първата, която спря. Пъргаво момиче.
— Значи това не е била нейната кола.
— Разбира се, че не! Казвам ви, тя просто се качи в случайно спряла кола.
— И накъде тръгна?
Мариша зададе този въпрос, без да се надява на положителен отговор. Но неочаквано старецът я зарадва:
— Чух — произнесе той — как вашата приятелка назова улица „Малоросийска“. И още някакво име каза — „Орегон“.
— „Орион“ — тихо го поправи Лиза. — Мариша, знам къде е това.
— Къде е? Каква е тази фирма?
— „Орион“ е фирмата, в която работеше Виталик. — Така-а, значи тя е отпрашила направо при твоя мъж?
— Изглежда е така.
Мариша се замисли. Странна постъпка за човек, който вече знае, че Виталик е покойник. И напълно закономерна за любовница, която все още не знае, че отново е станала свободна жена. Впрочем, поведението на любовницата на Виталик показваше, че Анюта е в пълно неведение за случилата се трагедия. Явно, качвайки се в чуждата кола, тя е бързала и е разчитала, че ще го намери на работното му място в офиса.