— Ние ще ти кажем какво се е случило — тихо произнесе Мариша. — Само… само седни.
— Да седна?
— Седни, че иначе ще паднеш — любезно поясни Мариша.
— Господи! — побледня Анюта. — Какво се е случило? Разболял ли се е?
— По-лошо.
— Какво по-лошо? Кола ли го е бутнала?
— Не. Не го е прегазила кола, но… а къде да поседнем?
— Какво още? — скочи Анюта. — Няма да сядам с вас!
— Нали ти ме потърси — напомни й Лиза. — Навярно искаше да поговорим.
— Не съм искала да разговарям с теб! Исках да ти опъна нервите и това е всичко! Защо да разговарям с теб? За нас с Виталик и така всичко е решено. Той те напуска и идва при мен. Точка!
— Е, сега вече се появи тема за разговор.
— Каква?
— Ела да поседнем!
— Не — упорстваше Анюта. — Тук говори! Никъде не отивам с теб и твоята приятелка! Виж каква здравенячка е! Ще ми удари един — цялата ми челюст ще отнесе! Трябва да си пазя красотата!
Мариша само се усмихна. Какво силно впечатление бе направила на тази нисичка жена. Понякога е приятно да имаш толкова много, че при това и какви качества! Мариша имаше гренадирски ръст, беше подобаващо широкоплещеста и със съответстващи на ръста й дълги крака. Като цяло не беше пълна, нито отпусната. Забележителна, дори разкошна жена, с гъста купа руси коси и усмихнато лице, което се озаряваше от светлината на очите й. Мъжете я забелязваха на улицата още отдалече, започваха да й правят знаци, подканящо да се усмихват или настойчиво да натискат клаксоните на колите, показвайки й, че искат да се запознаят с нея.
Но Мариша не им обръщаше внимание. Тя си имаше любим мъж и фактът, че сега го нямаше, не променяше нещата. Повече никой не й трябваше. Само той. Само Смайл. Любим, голям и рижав.
В момента мъжът й временно отсъстваше. Един негов познат пилот му предложи изгодна работа. Да лети до Сибир на частен самолет заедно с някакъв бос, на когото това му се наложило спешно. Богаташът избягвал да лети с граждански самолети, опасявайки се съвсем справедливо, че могат да паднат поради недоглеждане на техническия персонал, забравил да завие нужната гайка или болт. Заради недоверието му към обществените авиолинии, той си купил малък частен самолет и сега се чувствал относително комфортно във въздуха.
Докато уговаряше Смайл за този полет, неговият личен пилот му каза така:
— Плаща добре. Разбран мъж е. Не ми се иска да го подвеждам, но си счупих крака. Как да летя със счупен крак? Невъзможно е! Бъди приятел, помогни ми!
Смайл не можа да му откаже. Ако му откажеше, приятелят му можеше да загуби добре платената си работа. А имаше млада жена, неотдавна му се роди второ дете, имаше и два кредита — потребителски и ипотечен. Вноските по тях трябваше да се плащат задължително. Смайл съжали приятеля си и отлетя на рейс вместо него.
Отначало смяташе, че ще се върнат до два-три дни, но преговорите на неговия работодател в Сибир нещо се запънаха. Възникнали усложнения, трябвало нещо да се обсъди и Смайл се опасяваше, че ще виси там поне още два дни.
Разбира се, Мариша му обеща да се държи примерно. Да не се забърква в нищо, и сега, слагайки ръка на сърцето си се питаше, можеше ли нейното поведение да се нарече — примерно.
— Никъде не отивам с вас! — злобно викаше срещу приятелките през това време Анюта. — Ако искате — говорете тук, ако не — си тръгвам! Ариведерчи!
— Е, какво пък — въздъхна Мариша. — Сама си го изпроси.
Поглеждайки към Лиза, тя предложи:
— Ти ли ще й кажеш?
— Не, ти й кажи.
— Какво да ми каже? — не издържа Анюта. — Какво го мотаете и усуквате?
Мариша отново въздъхна. Що за неприятно задължение да съобщаваш на хората тъжни новини. Май в древния Рим, на вестоносеца, донесъл лоша новина, са му отсичали главата на място? Много правилно са постъпвали. Трябвало е да дадат път на отрицателните емоции. А иначе не си далеч от инфаркт или инсулт.
В наше време нравите леко са се променили. В такива случаи никой не ти отсича главата, но е факт, че лоши новини обичат да носят само лошите хора.
— Добре. Може пък за теб това да не е лоша новина — промърмори Мариша. — Откъде да знаем, Виталик може да е походил с теб и после да е искал да те зареже. И тогава ти повече щеше да преживяваш.
— Господи! За какво говорите?! Нищо не разбирам.
— Виталик го няма. Умря!
— Как… умря?
— Убит е.
Изричайки тези думи, Мариша се съсредоточи върху Анюта. Как щеше да реагира момичето? Анюта реагира точно така, както очакваше Мариша. Отначало не повярва на ушите си, после разбра, че не е чула погрешно, но не повярва на това, което е чула. Объркването, ужасът, а след това и ликуването, че е разгадала коварния замисъл на жената на Виталик, постепенно се сменяха върху малкото й личице.