— Аня — обърна се към момичето Мариша — сега ще отидем в дома на Лиза.
— Защо е необходимо? Никъде не отивам с вас! Вече ви казах!
— Можеш да дойдеш и сама.
— Защо?
— На нас не ни вярваш. Може би ще повярваш на съседите на Лиза.
— Как пък не. Тя и тях е наговорила.
Това вече си беше истинска параноя. И Мариша сериозно се замисли, дали Анюта е с всичкия си. Или просто нейната психика по този начин отхвърляше грубата истина.
В този момент звънна мобилният на Лиза. Обаждаше се следовател Пятничко.
— Звъня Ви вече трети път — с упрек каза той, — а се бяхме договорили, че ще дойдете след първото ми позвъняване.
— Не съм чула телефона, извинете ме.
— Трябва отново да поговоря с Вас!
— Добре, само че… точно сега съм малко заета.
Следователят не беше настроен за шеги.
— Да Ви чакам или не — със строг глас се поинтересува той. — Между другото, в делото по убийството на Вашия мъж се появиха нови обстоятелства. Не искате ли да научите какви са?
— Убийство? — задавено ахна Лиза. — Значи Виталик… наистина са го убили?
Следователят замълча многозначително.
— Кой? За какво? Защо?
— Елате при мен — нареди й следователят. — Ще поговорим.
Докато Лиза разговаряше с него, Мариша оттук-оттам се опитваше да достигне до здравия разум на Анюта.
— Добре — въздъхна Мариша, като за пореден път се сблъскваше с упоритото нежелание на Анюта да повярва в смъртта на своя любовник. — Съседите няма да те убедят. А кой може да те убеди?
— Виталик.
— Нали ти казахме, той е мъртъв!
— Не ви вярвам!
И внезапно Мариша я осени нова идея:
— Ще те закараме в моргата!
— Защо? — бързо отстъпи назад Анюта, при което върху лицето й се изписа явен страх. — Не искам!
— Но нали искаш при Виталик?
— Искам при Виталик, а не в моргата! За там ми е още рано!
— Тогава при следователя — повиши глас Лиза.
Е, при следователя Анюта беше съгласна да отиде. Можеше да се каже, че донякъде всичко съвпадна добре. Следователят нееднократно беше търсил Лиза, настоявайки тя да се яви веднага при него. И всеки път се чудеше с какво толкова е заета една неработеща жена, че няма време да отиде при него и да отговори на няколко въпроса за смъртта на собствения си мъж. А дори й беше намекнал, че смъртта не е била съвсем естествена или предизвикана от нещастен случай, а направо е насилствена.
Лиза имаше намерение да отиде при следователя по-рано, още когато й звънна за първи път, но тогава опитната Мариша я разколеба:
— Да намерим първо любовницата на твоя мъж и тогава ще отидем всички заедно. А така? Не се ходи на гости с празни ръце, дори и с предварителна покана.
И сега приятелките триумфално се придвижваха в посока към следовател Пятничко, който водеше делото за смъртта на Лизиния мъж. Момичетата буквално щяха да се пръснат от гордост. Защото те не отиваха сами, а със скъп трофей!
Когато се озоваха пред кабинета на следователя, Анюта видимо се изплаши.
— Сигурни ли сте, че сме за тук?
— Нали искаше да научиш истината, ти, неверний Тома? Нали искаше? Влизай тогава!
И Мариша лекичко я побутна навътре. Тоест, тя смяташе, че лекичко я е побутнала, но от това побутване Анюта загуби равновесие и влетя в кабинета като търкаляща се топка. Следователят Пятничко седеше зад бюрото си и усърдно пишеше нещо в една дебела папка. Мариша, следвайки Анюта, направо се изпълни с умиление, като го видя. Десет часа вечерта, а вижте само, човекът седи, пише, труди се.
При вида на влетялата при него Анюта, която едва се спря точно пред бюрото му, следователят се изненада:
— Вие пък коя сте?
— Тя е с нас — отговори му делово Мариша. — Това е любовницата на нашия покойник.
Сега следователят погледна Анюта със значително по-голям интерес.
— Значи така — поглеждайки неловко към Лиза, промърмори той. — И Вие така направо го заявявате? Пред вдовицата?
— От какво да се стеснявам? Всички тук сме възрастни хора. А тези две жени няма какво повече да делят.
— Хм — изкашля се следователят. — Вярно е. Е, какво, тогава да се залавяме за работа.
Той посочи на Анюта един свободен стол и произнесе:
— Вие вече знаете, че вашият… м-м-м… близък приятел е загинал?
— Покажете ми го! — извика Анюта.
— Какво да покажа?
— Виталик! Покажете ми го!
— Ето пак! — притвори очи Лиза. — Все едно и също!
В своя кабинет следователят се беше наслушал на какво ли не. Така че, той се отнесе с пълно разбиране към молбата на Анюта.