— Снимки от местопрестъплението ще свършат ли работа?
Анюта кимна плахо. Тя разгледа снимките с такова внимание, сякаш това са картини от някакви невиждани досега тропически острови, снимки от края на някоя съседна галактика или нейната собствена фотосесия за списание „Вог“. Накрая ги остави и отново кимна.
— Да, това е моят Виталик.
— Благодаря, но и без Вас знаехме това. Сега повярвахте ли?
— Да. Сега вярвам.
— Най-после — зарадва се следователят.
Както се оказа, радостта му беше преждевременна. След като осъзна страшната истина, Анюта изпадна в истински шок. Ако преди тя можеше да говори, но не искаше, то сега и да искаше, уви… не можеше. Не реагираше на въпросите на следователя. Отърваваше се или с мълчание, или със сподавено ридание.
— Имате ли психолог на щат? — заинтересува се Мариша. — Струва ми се, че няма да е лошо, ако някой поговори с нея.
— Какви психолози, десет часът вечерта е. Всички отдавна са си по домовете.
Мариша отново се разчувства. Колко беше трудолюбив само! Всички са си отишли, а този — останал. Какъв работохолик!
Заради доброто име на Мариша трябва да се отбележи, че тя симпатизираше на следовател Пятничко съвсем безкористно. Като мъж той изобщо не беше по нейния вкус. И въобще, тя се съмняваше, че на този свят щеше да се намери жена, за която Пятничко можеше да е еталон за мъж. Беше вече на възраст, около четиридесетте, а може би дори — петдесет. При това един такъв, с твърде незначителна и противна външност, с окапала коса. Косата му не растеше равномерно, а на снопове. Затова прическата и брадата му изглеждаха ужасно. Едрият нос се украсяваше от няколко големи черни пъпки, които те предизвикваха да ги изстискаш собственоръчно. Измачканите дрехи на следователя се нуждаеха, освен от пране, и от гладене. С една дума, Пятничко представляваше класически образ на работохолик, който не си правеше и най-малък труд да се грижи за външния си вид.
— Сигурно няма жена. Любовница също. Затова толкова се учуди, когато разбра, че починалият едновременно си е имал и млада симпатична жена, и хубавичка любовница в допълнение — шепнеше Мариша в ухото на Лиза.
Междувременно, всички опити да изведат Анюта от нейното продължително мълчание се оказаха напразни.
— Момичето е в шок — безпомощно разпери ръце следователят. — Не трябваше да й показвам тези ужасяващи снимки!
— Правилно направихте! Рано или късно ще дойде на себе си и ще проговори. Вие по-добре ни разкажете, какво ново има по случая? — предложи Мариша.
Следователят кимна и обръщайки се към Лиза, произнесе:
— Както Ви казах по телефона, възникнаха съмнения сред нашите експерти по повод причините за смъртта на Вашия мъж.
— Готова ли е съдебната експертиза?
— Засега това е само първоначален оглед. Ще напишат подробно заключение и ще ми го донесат по-късно. Но отсега е ясно, че Вашият мъж не е умрял, защото се е подхлъзнал и падайки е ударил главата си в мраморния плот на масата. Както и подозирах от самото начало.
В гласа му се усети неприкрито тържество.
— Не! Не се е ударил? А… а тогава как е умрял?
— Разположението на травмите по главата говорят за това, че той не е могъл сам да се удари така. Във всеки случай не и в ръба на масата.
— Значи са го пренесли? Паднал е на друго място, а после са го пренесли в кухнята? Но защо?
— Или са го пренесли, или… или върху него е имало нападение. Мисля, че вторият вариант е по-вероятен. Ударили са Вашия мъж по главата, а той най-малко това е очаквал. И когато е паднал на земята, нарочно са нацапали ръба на плота така, че на пръв поглед да изглежда сякаш сам се е ударил на него и е умрял.
— Ударили са го — прошепна Лиза. — Ударили са Виталик?! Значи у дома е имало чужд човек?
— Именно.
— А кой?
— Една Ваша съседка е видяла около жилището Ви непознат човек.
— Жена?
— Мъж.
— Какъв мъж?
— По нейното описание, нищо особено — среден на ръст, суховат, с руси коси и светли очи. Единствената отличителна черта е белегът на челото между очите. Вие познавате ли такъв човек?
— Не.
— Помислете добре.
— Не, сред нашите познати няма такъв човек.
Едновременно с това Лиза си мислеше как се е получило така, че те с Мариша цял ден разговаряха със съседките, но нито една от тях не им бе споменала за този тип с белега.
— Жалко — разстрои се следователят. — Аз не се и надявах веднага да ми кажете името на непознатия посетител, но във връзка с това искам да Ви попитам още нещо.
— Питайте.
— Как е възможно злодеят, след като е извършил мръсната си работа, да напусне жилището Ви, но вратата да остане затворена отвътре?