Мариша мислеше за същото. Не беше възможно покойникът да стане, да затвори след своя убиец, а после да се дотътри до кухнята, да падне и да заспи навеки. Ако изобщо на Лизиния мъж са му стигнали силите да се добере до входната врата, е било по-разумно да вика за помощ, а не да се предпазва, спускайки желязното резе.
— Кажете? Как е станало?
Замислената Лиза най-накрая кимна:
— По принцип е възможно.
— Възможно ли е? — оживи се следователят. — Но как, обяснете ми!
— Разбирате ли, това резе не е нищо особено. Не е нужно да го вкарвате навътре. Достатъчно е куката да се освободи и пусне надолу и тя сама ще влезе в нужния жлеб на пода.
— Ето как! С други думи…
— Да. Ако убиецът е познавал добре нашия дом или просто е съобразил какво да направи, той спокойно е можел да се възползва от това. Първо да постави куката във вертикално положение, след това на излизане силно да дръпне вратата. Тогава от собствената си тежест куката сама ще падне надолу и ще се заклини там, където трябва. Може би не веднага, не от първия път, но от втория или третия би се получило.
— Много интересно, а Вие сама пробвала ли сте?
— Нарочно никога — отрицателно поклати глава Лиза. — Но няколко пъти съм заключвала вратата отвътре така от разсеяност. Виталик винаги много ми се ядосваше за това, защото се налагаше да викаме ключари, за да я отворят. Сам разбирате, това са нерви, излишно губене на време, а и на пари.
— Разбирам. Значи Вашият мъж също е знаел за тази особеност на вратата?
— Да. Знаеше.
— И е можел да разкаже за това на някого?
Като изрече това, следователят многозначително се обърна в посока на все още безмълвната Анюта. Не беше трудно да се проследи пътят на неговите мисли. Този някой можеше да е била Анюта, която е ревнувала или се е скарала със своя любовник. Дошла е при него, треснала го е по главата с някакъв тежък предмет, а после е избягала, разчиствайки следите си, като е използвала тази особеност на резето, за която самият покойник някога явно й е разказал.
Добра хипотеза. След като законната жена на потърпевшия имаше здраво алиби, трябваше да се рови в друга посока. В този случай любовницата щеше да изиграе ролята на обвиняема не по-зле от съпругата.
— Напълно възможно е да е разказал, на когото е искал.
Следователят не сваляше алчния си поглед от Анюта.
Изгаряше го смъртно желание да я разпита. Но тя продължаваше да зяпа като обезумяла в стената и упорито отказваше да реагира на външни дразнители.
За да не губят напразно време, Мариша попита следователя:
— А разбрахте ли що за късче хартия имаше в свития юмрук на потърпевшия?
— Да, да. Това е откъс от някакво делово писмо, ако се съди по обръщението.
— И какво пише в него?
— Текстът е на испански. В момента нашите преводачи работят над него.
Но в момента късчето хартия явно интересуваше много малко следователя, в сравнение със седящата пред него Анюта, и Мариша каза:
— Момичето очевидно е в пълен шок. Нищо не може да се направи, психиката й не издържа. Трябва да почакаме, докато дойде на себе си.
— Да чакаме още?! Тук?!
По гласа му се усещаше, че никак не му се искаше да виси в кабинета в очакване Анюта да проговори.
— Ще чакаме — кимна Мариша, — но не тук. Нали ни имате доверие?
— Е… докато не направите нещо, с което да предизвикате моето недоверие.
— Добре. Тогава взимаме момичето с нас. А когато Анюта дойде на себе си и проговори, веднага ще Ви я доведем.
Пятничко видимо се зарадва, че се намериха желаещи да транспортират тялото на Анюта до мястото за пренощуване.
— На всяка цена ми се обадете, когато тя проговори — предупреди той приятелките.
Лиза и Мариша тържествено му се заклеха, че ще го направят. Но не се съмняваха, че ако им се удаде щастлив случай да поговорят с Анюта, когато дойде на себе си, те ще го направят първи. И ще минат без следователя, без разните му процесуални изисквания, които само отнемаха драгоценно време, а резултат нямаше.
Глава 6
Въпросът за това, къде да закарат Анюта да нощува, не стоеше въобще. Беше ясно — в дома на Лиза.
— Там тя ще се съвземе и ние ще видим, дали е идвала у вас или не.
Когато се озова в жилището на своя любовник, отначало Анюта се държеше съвсем равнодушно. Отиде там, където й казаха. Седна там, където й посочиха. И притихна, загледана в една точка пред себе си със същия неподвижен поглед.
— Изглежда, че никога не е била тук — констатира Мариша. — Да, но шнолата, ами чехлите?
— Какво за шнолата? Ако искаш да знаеш тя изобщо не е в неин стил.
Действително, дребничката и мургава Анюта носеше подчертано безвкусно направени бижута в биещи се на очи ярки цветове. Висящи обици и пръстени, посипани с цветни кристали Сваровски, лъскави гердани, искрящи до вулгарност. Изящна шнола със сребърна плетеница, украсена с истински зелени камъчета от малахит, не пасваше на нейния вкус и стил. Тя не се връзваше с нито едно от бижутата на Анюта, които бе сложила в момента.