— Може да си е сменила стила?
Мариша познаваше подобни фръцли, които за всяка дреха си имаха съответен комплект украшения. Самата тя беше от тях. Разбира се, имаше един универсален комплект със златни бижута, който подхождаше на всичките й дрехи, с изключение на късото й черно яке и кожените панталони, останали у Мариша от онези времена, когато я ухажваше един рокер.
Към кожените панталони подхождаха други аксесоари — колан с черепи, няколко пръстена със скръстени кости или ярко пламтяща пентаграма. И тежки дълги обици, наподобяващи верига железни окови. Но този тоалет Мариша беше натъпкала в дъното на гардероба си, веднага щом рокерът изчезна от живота й. Към всички останали нейни тоалети, златните бижута подхождаха идеално.
Макар че, когато обличаше синята копринена рокля, изпъстрена с жерави и пауни, повече й подхождаха речните перли. А когато си слагаше своя летен костюм с бял панталон, обшит със златни ширити, избираше златно колие с камък от аквамарин.
Сега, вече втори ден поред, Мариша носеше най-обикновени дънки и кожени обувки с равна подметка. Тя не обичаше излишно да шокира публиката, появявайки се на високи токчета. Мъжете и без това останаха малко, и не беше нужно само от прищявка да ги довежда до сърдечен удар с външния си вид. Впрочем, дънките и черният суичър й бяха омръзнали ужасно и тя имаше намерение да се преоблече.
Затова по пътя към Лиза, те се отбиха при Мариша. Тя си приготви една чанта с най-необходимото, в случай, че се наложеше да остане при Лиза още известно време.
— Не съм сигурна, че трябва да живея при теб.
— Умолявам те — плачеше Лиза, — поне до погребението!
Мариша се съгласи. Освен това не искаше да оставя Лиза насаме с Анюта. Кой знае как щеше да се държи това момиче, когато дойде на себе си?
— Може да започне да буйства. Или пък съвсем да се чалне. Тогава без чужда помощ няма да се оправиш. Ти не я гледай, че е такава дребничка. Аз имам една приятелка, на ръст е един метър заедно с шапката и то при подскок, на вид слаба, мъничка, а колко е енергична! Не знам дали ще ми повярваш, но аз с моите дълги пергели не мога да я стигна. Веднъж отидохме заедно на почивка на планина. За цели три дни. Когато си тръгнахме, повярвай ми, имах чувството, че сме прекарали заедно не два дни и половина, а цели две седмици, че и повече. Тя измисли за това време толкова мероприятия, че ми стигнаха за два месеца напред.
— На кого е стигнало?
Приятелките подскочиха и се огледаха. Анюта беше дошла на себе си и бе проговорила.
— Колко хубаво! — първа скочи към нея Мариша.
— Кое е хубаво?
— Че пак си при нас!
— Как си?
Анюта поклати глава.
— Не мога да повярвам. Кажете ми, ние действително ли бяхме при следователя или ми се е присънило?
— Бяхме.
— И той ми показваше снимките на Виталик…
И като се огледа наоколо, Анюта прошепна:
— Ох, къде съм? Май… това апартаментът на Виталик ли е?
— Била ли си тук преди? — веднага я попита Лиза.
— Не — отрицателно поклати глава Анюта.
— А как се досети?
— Видях на снимките при следователя — същите стени с тапети на цветя, същите мебели, същият килим. А къде са намерили Виталик? В кухнята ли?
— Да.
— Може ли… да погледна?
— Можеш. Но първо ни кажи, това твое ли е?
И Мариша й показа шнолата, която бяха намерили до трупа.
— Не — момичето равнодушно хвърли поглед по украшението, — аз такива не нося.
— Сигурна ли си? Може да си я купила, а после да си забравила?
— Нямам толкова много бижута, за да забравя, че съм си купила такова скъпо нещо.
Анюта стана от креслото и отиде в кухнята. Лиза и Мариша не й попречиха, досещаха се, че момичето има нужда да остане само и окончателно да повярва в трагедията, случила се в живота му. Анюта се върна от кухнята много по-бързо отколкото очакваха.
— Значи, тук са го убили — произнесе Анюта. — Направо у дома. Знае ли се вече кой го е направил?
— Не. Следователят, а и ние, имаме много въпроси към теб.
— Защо към мен?
— Ти си била близка с Виталик.
— Лиза също му е била близка. Тя му е жена, поне по закон.
— Лиза има алиби, а ти нямаш.
— Защо да нямам? — повдигна рамене Анюта. — Вие казахте, че убийството е станало вчера между пет и шест вечерта?
— Да.
— По това време аз тичах от една в друга фирма с поръчки. Сигурна съм, че ако се напрегна, ще си спомня точно къде съм била и по кое време. И свидетели ще се намерят — същите онези клиентки, които са пазарували от мен.