Намекът му за нейните бръчки бил толкова ужасен и предизвикал в Анюта, която панически се бояла да не остарее, такъв страх, че тя мигом забравила за Емилия, за Виталик и за всичко останало на този свят. Отишла до огледалото, за да провери дали наистина измененията в нейната външност имали такъв катастрофален характер.
Виталик явно разчитал на това, но не отчел силата на женската упоритост. Няколко дни по-късно, — след като предприела енергични мерки за отстраняване и на най-малкия намек за бръчка върху своята хубавичка муцунка, Анюта отново притиснала любовника си с въпроси:
— Каква е все пак тази твоя Емилия?
— Първо, не е моя. Второ, тя е стара, изгърбена, побеляла, а на носа си има огромна брадавица. Доволна ли си? Или да ти опиша и бастуна, на който се подпира, докато ходи?
Анюта изпаднала във възторг:
— Значи тя е стара и куца?
— Именно.
— А ти защо я наричаш Емилия, сякаш е някое младо хубаво момиче?
— Защото тя така иска. Защото тази стара чанта и досега си мисли, че е млада и стройна красавица. И е сигурна, че всички около нея мислят така.
Анюта много се развеселила. Образът на безобразната, стара и грозна Емилия дълбоко се загнездил в нейната глава, а от сърцето й изчезнала всякаква ревност. Така продължило около месец и повече. Анюта била относително спокойна, независимо от това, че срещите й с Виталик ставали все по-редки и по-редки. Той непрекъснато се измъквал с обяснения, че в офиса буквално го затрупвали с работа. Нямал време за почивка. И Аня му вярвала. Строителната фирма, в която Виталик работел, предавала голяма поръчка. Сроковете напредвали. Нищо още не било готово. Виталик се бил жалвал на своята любовница за това и преди. Така че Анюта го разбирала — любовникът й не лъжел. Просто действително бил затънал в работа до уши.
Но после се случило нещо, което накарало Анюта отново да се разтревожи.
— С Виталик бяхме в неговия офис, когато отново позвъни онази Емилия.
Анюта вече била свикнала и се отнасяла снизходително към тези обаждания. Тя дори съжалявала бедната жена, представяйки си колко е самотна. Но този път на Емилия не й бил достатъчен неговият кратък отчет. Тя поискала да се види с Виталик лично. Той се върнал в стаята, където го чакала Анюта и равнодушно заявил:
— Днес с теб нищо не можем да правим. Трябва да тръгвам.
— Как така? — шашнала се Аня.
Тя вече се била съблякла по сутиен и бикини, и се била излежала върху голямото бюро, заемайки сексапилна и доста примамлива поза. Всяка жена, на която в подобен момент й кажат да си събира партакешите и да изчезва, би се почувствала уязвена. И Анюта се обидила. А още повече се озлобила, когато чула:
— Емилия ми се обади. Длъжен съм да отида! Веднага!
И Виталик подхвърлил на Анюта дрехите й.
— Обличай се. Имаме точно три минути. После трябва да тръгвам.
— Що за работа е това? — възнегодувала Анюта. — Чаках тази среща цяла седмица!
— Нищо не мога да направя. Работата си е работа, моето момиче!
Анюта кипнала:
— Ти винаги си зает. Или е работа, или е предаване на обект, или сега тази Емилия. Но за нея намираш време, нали!
— Тя е кокошка, която ще ми снесе златни яйца. А ти коя си?
И Виталик така презрително и високомерно погледнал полуголата Анюта, че тя направо засъскала от злоба, като нажежен тиган, върху който падат студени капки вода. Те изхвърчали от офиса за по-малко от три минути. Разгневената Анюта поставила личен рекорд по скорост на обличане.
На улицата Виталик хладно я целунал по бузата и побързал да се отдалечи. Анюта се поколебала само за миг. Разбира се, да следиш някого не било хубаво. Може да те хванат и да умреш от срам. Но нима Виталик постъпвал добре с нея? Не! И не просто лошо, ами направо отвратително! Значи и тя щяла да постъпи по същия начин! И Анюта тръгнала в същата посока след любовника си.
Веднага го видяла. Той стоял точно зад ъгъла. До него била застанала шикозна мадама в изключително елегантен костюм с цвят на узряла вишна, с черни лачени обувки на високи токчета. Анюта на секундата оценила облеклото и грима на жената. Тази огнено рижава дама се обличала, обувала и гримирала в най-добрите салони и бутици в града. А нищо чудно всичките й скъпи парцалки да били от същите тези Париж, Милано, Рим, към които Виталик толкова се стремял.
С една дума, жената била потресаващо красива. И Анюта почувствала режеща болка, не като от убождане от ревност, а като от истински силен удар с юмрук.
Самият Виталик буквално се увивал около тази жена.
— Емилия! — достигнал до Аня неговият възторжен глас. — Днес Вие сте направо възхитителна! Обяснете на мен, глупака, как успявате винаги да изглеждате така изумително!