Споменаването на групата корпоративни клиенти поразвесели момичетата, все пак им стана интересно, какво имаше предвид този млад човек, да не би в „последния си път“ чрез тази агенция да се беше отправил цял дружен колектив? Смях-не смях, но те обърнаха внимание на някои негови по-важни думи.
— Значи Емилия не е собственик на фирмата? — попита Анюта.
— Тя е нашата управителка. Всички въпроси решава именно тя.
— Но не е собственик?
— Не е — призна накрая младият сътрудник. — Тя изпълнява само длъжността на управител.
Оказа се, че високомерната царствена мадам Емилия е обикновен наемен работник. Дори и да бе скъпоплатен наемен работник, но не бе собственик.
— Няма значение! — твърдо произнесе Мариша. — Искаме да я видим.
— Боя се, че това е невъзможно. Нали няма да отидете в дома й?
Защо да не отидат? Разбира се, че ще отидат. Само че какъв е адресът… Момичетата не знаеха адреса, а как да го научат?
— Вие не искате ли да ни заведете до своята шефка? — попита Лиза младия човек.
— При Емилия Лвовна? Да ви заведа? Вие сериозно ли?! Да отидем в нейния дом?
Съдейки по реакцията му, да извърши подобна волност никога не бе минавало през главата му. По собствена инициатива да отиде в дома на свирепата шефка?! Да се втурне в „Светая Светих“? Та това беше страшно даже да си го помислиш!
— Възможно е да се е случило нещо с нея — коварно произнесе Лиза.
— Какво например?
— Да е паднала, да си е навехнала крака или да си е счупила гръбнака и да не може да се добере до телефона, за да повика помощ. И в този момент се появявате Вие!
— А аз какво?
— Как така какво? Вие се явявате в ролята на нейния спасител. Добрият ангел! Повярвайте ми, такива неща не се забравят. И съвсем скоро ще Ви очаква повишение в службата или като минимум поне солиден бонус към заплатата.
Сега младият човек погледна на идеята да отидат на гости при страшната началничка с по-голям интерес. Дори погледът му светна. Толкова му се прииска веднага да напредне в службата и да заслужи благоразположението на шефката си.
— Може и да сте прави — промърмори той. — Емилия Лвовна вече два дни не е на себе си. Може наистина да се е разболяла? Макар че, обикновено, когато е болна, не изключва телефона си. Изглежда този път я е сполетяло нещо извънредно. Тръгвам!
— Вървете! На тази Ваша Емилия Лвовна ще й бъде приятно!
А Лиза добави:
— И ние ще дойдем с Вас.
— Вие? — смути се младият човек. — Е… Не знам. Вие защо ще идвате?
— За компания.
— Да не Ви е скучно.
— За морална подкрепа.
— Ами, не знам — младежът продължаваше да се колебае. — Ако Емилия Лвовна не одобри вашето присъствие?
— Ще го одобри!
— Ние няма да влизаме в жилището й.
— Ще почакаме на улицата.
— В колата. А вие имате ли кола? А, нямате! И казвате, че Емилия Лвовна живее доста далеч оттук?
— Не е толкова далече, но все пак трудно се стига дотам.
— Тогава ще Ви закараме.
Предложението да го закарат изигра решаваща роля. Младият човек престана да се колебае и кимна:
— Щом е така, можете да дойдете с мен.
Сякаш на момичетата им бе притрябвало неговото съгласие! Те все едно щяха да отидат. Дори и в случай, че им се бе наложило да хванат за гушата този нескопосник и да го вкарат насила в багажника на колата заедно с неговите морални принципи, делови вид и строг костюм.
Госпожа Голубкова живееше в луксозен жилищен комплекс на Крестовския остров. Това беше единственият остров в града, където живееха предимно елитът и новобогаташите. И макар че островът не им принадлежеше, те се държаха така, сякаш беше тяхна собственост. Като се започнеше с това, че неотдавна им направиха пряк път. На жителите на този елитен микрорайон, виждате ли, не им харесвало, че около тях непрекъснато се точат дълги колони с всякакви коли, които особено в пиковите часове са много.
Какво да правят нещастните шофьори — да се задушават в задръстванията или за по-бързо да се промъкнат напряко през елитния район. Естествено те избираха второто. Но единственият директен път през острова изведнъж беше украсен с внушителна по размери бариера със строга охрана, която в отговор на възмутените вопли на автомобилистите само вдигаше безпомощно ръце.
— Разпореждане на районната администрация. Излишно е да се споменава, че ако не роднини, то много добри приятели и познати на тази администрация също живееха на Крестовския остров. Прекият път беше затворен и сега на всички, включително и на гостите на елитния микрорайон (ако предварително не са си направили труда да се снабдят с пропуски) им се налагаше да паркират колите си пред злополучната бариера и да зашляпат по-нататък пеша.