— Много мило — нацупи се Мариша, когато научи за това нововъведение — на всички ли им се налага да ходят пеш?
Оказа се естествено, че жителите на елитния микрорайон си имат пропуски и преминават с колите си абсолютно безпрепятствено.
— Много мило — повтори Мариша и излезе от колата. — Нямаме пропуск, значи по-нататък продължаваме пеша.
За щастие, времето беше хубаво. Беше това благословено време, което хората наричаха „циганско лято“. Въпреки че според календара бе есен, беше топло като през лятото, слънцето не жареше, а приличаше с меките си лъчи.
— И накъде да вървим?
— Ето нейния дом.
И младият човек, който се казваше Костя, посочи неголям двуетажен блок, заобиколен със собствена градина.
— Не им ли стига паркът наоколо, та са си направили и градина пред сградата?
С приближаването, сградата се оказа с доста внушителни размери. Имаше два входа — явно беше двуфамилна. Известно време Костя тъпчеше отпред, без да знае на коя врата да позвъни. Неговото колебание привлече вниманието на един тийнейджър на около петнадесет години. Момчето изглеждаше страшно. Мършаво, рижаво, къдрокосо и с лице, покрито с лунички. Върху дългия му нос имаше модерни очила, жълти „хамелеони“, които му придаваха още по-уродлив вид. Скъпите му дънки висяха на задника му, сякаш всеки момент щяха да се смъкнат надолу.
В ръцете си държеше някаква книга. Като се вгледа в корицата й, Мариша забеляза, че е на един от модерните сега писатели с философско мистични уклони. Съдейки по разсеяния вид на момчето, той явно още беше потопен в книгата и все още не възприемаше съвсем адекватно внезапно появилата се пред него компания. Сякаш се питаше дали това пред него са хора от плът и кръв или са някакви безтелесни духове, материализирали се единствено, за да смутят спокойствието му и да попречат на медитирането му.
Споменаването на името на Емилия оказа върху момчето чудодейно въздействие и то мигом се отърси от сънената си замаяност.
— Емилия! О! Разбира се, тук живее!
— Ти да не си й роднина случайно?
Анюта имаше предвид само цвета на косата му.
— Аз? Роднина? На Емилия?! Вие сигурно ми се подигравате?
— Не. Защо мислите така?
— Как ви хрумна? Тя е такава… Толкова ослепителна. А аз… аз съм пълно нищожество. Та тя въобще не ме забелязва!
Всичко е ясно, момчето е влюбено в своята прекрасна съседка. И това чувство беше пронизващо, защото явно той беше влюбен за първи път. И за първи път преживяваше вълненията и радостите на любовта.
— Не ми е роднина. А моите родители… такива идиоти! Скараха се с нея!
Усещаше се, че малкото момче нямаше да прости на баща си и майка си тази обида години напред. А може би никога нямаше да им прости. Така щеше да порасне, с ясното убеждение, че те са погубили неговата първа любов. Стъпкали са я до корен. Изгорили са я с пренебрежението си към неговите трепетни чувства.
— А твоята съседка вкъщи ли си е?
— Не съм видял да е излизала. Седя тук от осем сутринта.
Аха-а. Момчето специално се е разположило по-близо до входа, за да не изпусне появата на кумира си. Да седнеш навън в градината в осем часа сутринта, за да четеш, си беше още студено. Но влюбеният не се смущаваше от такива дреболии. Той търпеливо чакаше появата на дамата на своето сърце.
— Тази лелка май има прекалено много поклонници — прошепна тихо Мариша, докато Костя се бе отправил да позвъни на посочената му врата.
— Каква лелка, казвам ви, тя е истинска красавица — тъжно произнесе Анюта. — Впрочем и сами ще видите.
Костя се върна бързо. Дори твърде бързо. И сега неговата физиономия вече не изразяваше колебание или смущение, а неприкрит страх.
— Нещо се е случило там — промърмори той. — Звънях, звънях, никой не ми отвори. А после бутнах вратата и тя… тя…
— Какво тя?
— Сама се отвори!
— Вратата се е отворила сама?!
Вместо отговор Костя толкова бързо и енергично затресе глава, че момичетата се изплашиха да не се откъсне.
— Може би Емилия е забравила да я затвори?
— Тя?! — в гласа на Костя се долови такова неприкрито негодувание, сякаш Емилия е някакво висше създание, което никога и нищо не забравя, и не допуска никакви пропуски. — Не, тя не може да забрави подобно нещо.
— Тогава друг вариант — Емилия е излязла за малко и е оставила вратата притворена.
— А този рижавият, той нали ни каза, че не е излизала.
— Увлякъл се е в книгата си и не я е забелязал.
Но Мариша разбираше, че това е невъзможно. Рижавият младеж дори и да не беше видял, щеше да почувства предмета на своето обожание.
— Трябва да влезем и да погледнем.