— Аааа!
— Замълчи! Млъкни веднага!
Като видя, че думите не й въздействат, Мариша я хвана за раменете и я разтърси силно няколко пъти. Лиза изтрака със зъби и накрая млъкна. Наистина, не напълно. Сега тя глухо стенеше, но беше много по-добре от предишните й крясъци. Най-после Мариша успя да я попита:
— Какво си се разкрещяла като ненормална?
— Есика!
— Какво?
— Есика! Ас го прехапах!
— Прехапала си си езика?
— А-ха!
— А защо крещеше?
Вместо отговор Лиза отново отвори уста, но навреме премисли и протегна ръка с думите:
— Там. Лежи. Тя.
При това на лицето й бе изписан неподправен ужас. Без да очаква нищо добро, Мариша бавно се обърна и погледна в банята. Най-лошите й подозрения се оправдаха веднага. На пода в банята лежеше жена. Беше облечена в разкошен копринен халат с бронзов цвят, обшит с богата тюркоазна дантела.
Без да се приближи до нея, Мариша вече знаеше, че е мъртва. Жив човек не би лежал съвсем неподвижно в такава неудобна поза. Освен това, около нея се беше разтекла локва с кръв. Омазаните с кръв разкошни рижи коси се бяха разпилели по раменете и халата й с тюркоазена дантела. Стените на банята, покрити с плочки в ръждивокафяв цвят с бели жилки, някак странно хармонираха с лежащото на пода тяло.
Мариша успя да си помисли, че приживе покойната е била дяволски стилна личност, щом даже и в смъртта си е успяла да съхрани подобие на елегантност и добър вкус, когато до нея неочаквано се появи и закрещя Анюта.
Глава 8
На Мариша не й се наложи да се разправя с поредния проблем. Влетелият след тях в банята Костя, отначало шашардисано се спря пред лежащото на пода тяло, а после внезапно се завъртя към Анюта и й удари една плесница. Аня моментално млъкна, като изумено погледна Костя.
Подир Костя се появи и рижавият младеж.
— Кой крещеше така? Какво се е случило?
Но докато разпитваше, той видя тялото на пода и се втурна към него:
— Емилия! Какво Ви е?
Буквално в последния момент, почти на прага на банята Мариша успя да хване малолетния глупак. Още секунда и той щеше да изпотъпче всички следи със своите крачища четиридесет и трети номер.
— Пуснете ме! — дърпаше се и се опитваше да се измъкне от нейните ръце момчето. — Пуснете ме да отида при нея!
— Не бива! Можеш да унищожих уликите!
Но рижавият не я чуваше.
— Пуснете ме! Може би тя все още е жива и можем да й помогнем!
Какво пък, както се казва, надеждата умира последна. На тази Емилия може би наистина все още беше възможно да й се помогне.
— Трябва да видим жива ли е или не.
— Аз сама ще проверя.
Мариша отблъсна рижавия настрани и решително влезе в банята. Внимателно огледа пода под краката си. Всичко изглеждаше чисто. Никакви следи. Нямаше как, трябваше да рискува.
Ваната беше пълна. Минавайки покрай нея, Мариша машинално потопи ръка и потрепери. Водата беше съвсем студена, но в нея ясно се усещаше наличието на някакъв мек сапун или пяна. Изглежда, когато смъртта е застигнала Емилия, тя се е канела да се потопи в горещата вода. Но не е успяла. Убиецът я е настигнал, без да й позволи да се наслади за последно.
— Какво се мотаеш около ваната? Виж жива ли е или не!
След като най-сетне се приближи до лежащата на пода жена, Мариша превъзмогна страха си и се наведе над нея. Първият допир до тялото показа, че няма никаква надежда. Жената беше студена така, както можеше да бъде студен само един труп. Мариша не се опита дори да провери пулса й. Беше безполезно. И тя просто извика:
— Викайте милицията! Мъртва е!
Рижавият младеж горчиво зарида. Закри лицето си с ръце, рухна на колене и занарежда:
— Мъртва, мъртва, мъртва! Не, не мога да повярвам! Мъртва!
Мариша се смръщи. С неговата прекалена емоционалност, рижавият започна да й действа на нервите.
— Премести се някъде по-далеч — нареди му тя. — Недей да пречиш!
Той послушно се премести до стената, без да прекъсва своя горчив речитатив. На Мариша й беше все едно. Нека си страда, щом така му харесваше. Макар че, ако тя беше на негово място, нямаше да реве, а щеше да се вземе в ръце и да се опита като за начало да разбере какво всъщност е станало.
— Какво се е случило тук? — прошепна в ухото й Лиза. — Как мислиш?
— Няма какво да се мисли. Тази жена са я ударили.
— Кой?
— Попитай ме нещо по-лесно. Мисля, че е някой близък. Няма следи от борба.
— Това ли е Емилия?
— Откъде да знам? — искрено се удиви Мариша. — Никога в живота си не съм я виждала. Костя!
— Какво? — откликна младият човек.