В главата на Лиза се появи още една мисъл. Всъщност, мъжът й не е имал намерение да се харчи за нейното жилище! Затова не й е давал пари, защото е знаел, че няма да живее тук. Скоро жена му е щяла да отиде при прабаба си на небето, а той е щял да се изнесе оттук. Защото апартаментът се водеше собственост на майката на Лиза и на Верунчик. Така че, нито Лиза, нито Виталик имаха право на собственост върху това жилище.
Мислите й отново се върнаха към намерените пари. Трябва да ги похарча! И то възможно най-бързо! За да може скъперникът Виталик да наблюдава как неговата жена весело харчи събраните му парички и да скърца със зъби от безсилна злоба.
— Най-напред ще напазарувам, за да се нахраня. Ще си купя всичко, което обичам. Долу макароните, да живеят шоколадът и шунката от свински бут с мека коричка!
На Лиза дори й потекоха слюнките. Колко много е изпуснала от живота за последните месеци на лишения. Колко отдавна не беше хапвала от своята любима пастърма по сицилиански! А блюдото беше съвсем достъпно за тях при заплатата на Виталик. Само дето изискваше доста усилия, за да се приготви, а накрая се получаваше съвсем малко като количество. Гладният Виталик щеше да го глътне за минута, а на Лиза щеше да й е жал за труда и материалните разходи.
Нали мъжът й никога нищо не беше приготвял за нея. Дори картофи никога не й е пържил, да не говорим за това, да купи парче месо, да го нареже на тънки филийки, след това всяка филийка да увие в целофан и добре да я начука с дървен готварски чук, така че месото да стане почти прозрачно. След това парчетата можеше красиво да се подредят в голяма плоска чиния и да се полеят с необходимите люти подправки.
Тънките филийки месо се мариноваха за минути. Всъщност, месото оставаше сурово, но то беше толкова добре обработено, че никога не се получаваше жилаво или твърдо. Истински деликатес. И макар че приготвянето му отнемаше доста време, на Лиза й се прииска да се поглези.
— В края на краищата, имам право — промърмори тя. — В последно време не съм се занимавала често с такива неща.
Действително, от момента, в който Лиза беше уволнена от работа, а във фирмата на Виталик всичко тръгна на зле, той носеше вкъщи смешни суми и на заплата, и на аванс. Лиза не се оплакваше, а се справяше с тези пари както можеше. Но за деликатеси беше забравила. Тогава нещата не опираха до нежеланието й или до недостига на време и сили да се приготви нещо вкусно. Просто за качествено месо, необходимо за пастърмата, Лиза нямаше пари.
Тоест, преди нямаше. А сега имаше достатъчно! Щеше да похарчи всичко! Веднага! Незабавно! За да може нейният подъл мъж да се задави на онзи свят! Тя грабна няколко банкноти от кутията, облече якето си и се насочи към вратата. Пътьом се погледна в огледалото. Взе тъмните си слънчеви очила, постави ги върху подпухналия си нос, за да прикрие синините. Видът й стана приличен, дори загадъчен. Синините й почти не се виждаха.
В магазина Лиза направи пълна програма. Взимаше от рафтовете най-вкусните и следователно, най-скъпите неща, без да икономисва. Отмъщаваше си за цялото време на лишения, през което нейният мъж я беше държал „на тъмно“. Наред с месото, пресните плодове и зеленчуци, Лиза си купи и от най-вкусния шоколад, а също и бутилка от своя любим орехов ликьор. Той също беше скъп и Лиза отдавна не беше пила от него.
Искаше да си вземе и хайвер, но незнайно защо в магазина нямаше черен, а червен хайвер Лиза не обичаше още от детството си. Тогава икрата беше дефицит, както и много други неща. Лиза добре помнеше как Верунчик, която в момент на творчески застой работеше като продавачка в заводски стол, носеше вкъщи консерви от този хайвер. А майка й винаги казваше:
— Защо си донесла толкова много? Няма да го изядем. Нали знаеш, колко малко яде Лиза!
Спомените за детството накараха Лиза отново да си спомни за Верунчик.
— Защо ли ме е търсила?
Може би леля й е имала нещо спешно. Иначе не би рискувала да звъни в дома на Лиза, където съществуваше възможност да попадне на омразния Виталик.
— Ох! — усети се Лиза. — Трябва да съобщя на Верунчик за Виталик! Тя още нищо не знае!
Лиза веднага извади мобилния си телефон и се опита да звънне на леля си. Безполезно. Даваше свободно, но Верунчик не отговаряше. Дали не чуваше или пък се беше обидила на племенницата си.
От това ентусиазмът на Лиза за пазаруване малко поугасна. А и как ли щеше да домъкне до вкъщи всички тези продукти и бутилки, които вече беше купила. Телосложението й не беше кой знае какво. Затова, след като плати на касата и се оказа притежателка на две твърде обемисти и тежки чанти, тя леко се изплаши. Защо не взе колата? Дори такава бричка, като стария им опел сега щеше да й свърши работа. Нямаше значение, че Лиза от години не бе сядала зад волана? По-точно, тя не беше карала кола, откакто се омъжи. Виталик веднага узурпира общата им кола — тогава имаха „Лада“.