— Да не би някое момиче да Ви е зарязало?
— Жена ми. Курва.
— Но аз не съм жена Ви.
— Вие всички сте помазани с едно и също миро! Жени!
Всичко беше ясно с този човек. Нямаше да й помогне. Или поне не и докато се намираше в това състояние. По-скоро би се зарадвал, ако вчерашният маниак беше успял да доведе докрай пъкленото си дело. Или още по-добре — ако направо я беше удушил. Една жена по-малко на този свят — щеше да се диша по-леко!
Но Лиза не се предаваше.
— Искам да поговоря с Вашия началник!
— Няма го!
— Тогава с друг сътрудник.
— Никой друг няма да Ви каже това, което искате да чуете! Охрана не Ви се полага! И въобще делото за убийството на Вашия мъж придобива глупав обрат. Вие знаехте ли, че той Ви изневерява?
— Не!
— А на мен ми се струва, че сте знаели! И сте го убили горкия!
Лиза се задъха от възмущение.
— Намерили сте нещастник! Аз съм горката! Само да знаехте какво ми се наложи да изтърпя по вина на този човек.
Оперативният мрачно се усмихна.
— Вие сте точно като моята жена! — настъпи той Лиза. — Само едно знаете, да се оплаквате от мъжа си. А междувременно сигурно вече сте си намерили нов кандидат! Какво? Прав ли съм?
— Знаете ли — избухна Лиза — тръгвам си.
— Вървете си. Така е най-добре. И елате, когато Ви повикат или когато действително Ви се случи нещо.
— Какво означава това — когато се случи? На мен вече ми се случи, но Вие не реагирате! Кога да дойда? Когато ме убият, тогава ли да дойда?
Но ченгето вече се беше заровило в някакви книжа, давайки по този начин на Лиза да разбере, че няма никакво намерение да продължава разговора. Той имаше да се занимава с къде по-важни неща от това да слуша нейните глупости. От районното управление Лиза излетя в състояние, близко до умопомрачение.
Добре, тя разбираше всичко! Служителите им имаха ниски заплати, чудовищна натовареност, затова жените им ги напускаха, а оперативните работници после седяха и преживяваха. Освен това си го изкарваха на другите. Това беше ясно. Но… но тя какво да прави?
Щом излезе на улицата, Лиза се понесе към вкъщи, без да вижда къде върви. Всичко в нея вреше и кипеше. Не се оглеждаше настрани. Иначе щеше да забележи, че на известно разстояние зад нея я следваха две личности с криминална външност — мръсни, рошави и небръснати.
Лиза стремглаво влетя във входа си. До асансьора се мотаеше някакъв мъж. Той бе с гръб към нея и тя не видя лицето му. Той не обърна внимание на момичето, защото беше погълнат от четене на вестник. Лиза не обичаше да се качва в асансьора с непознати. Така че, тя се дръпна назад, като се надяваше той първи да влезе в кабината на асансьора, а тя да изчака и след няколко минути да се качи, но вече сама. Когато изведнъж усети как около врата й се увиват нечии дебели палци.
— Закъде си се разбързала, красавице — чу тя над ухото си мъжки глас. — Ние сме тук, не е нужно да ходиш надалеч.
Лиза с ужас почувства, как я задърпаха надолу към мазетата. Както навсякъде и в техния блок вратата към мазето беше отворена. Тоест, те непрекъснато съвестно поставяха брава, но някой постоянно я чупеше. Кой я разбиваше? Ами същите тези клошари, които Лиза вчера засече в двора в една компания с нейния маниак. В главата й се промъкна тревожна мисъл — докопаха ме! Сега с нея се захванаха и клошарите! Ами да, нали вече нямаше мъж и сега беше станала лесна плячка!
— Помогнете ми! — изпищя Лиза.
— Напразно се пънеш! Никой няма да ти помогне! Наша си!
— Помогнете ми! — изкрещя Лиза по-силно, представяйки си с ужас какво ще направят с нея тези престъпници.
Добре ще е, ако само я изнасилят. Но могат и да я убият! И да я изядат! Окото им няма да мигне. Те ядат и кучета, и котки, и… и плъхове! С какво тя е по-лоша от един плъх?
Лиза не можеше повече да вика. Ръцете на нападателя твърде силно я стискаха за гърлото. Тя успяваше само да диша и то едва-едва. И изведнъж почувства, че вече не я дърпаха. Хватката на насилника изведнъж се отслаби и тъй като Лиза не го очакваше, се строполи на пода. Краката й не я държаха, а около нея вече кипеше сбиване. Без да разбира какво става, тя се дръпна и изпълзя настрани. Оказа се, че го е направила тъкмо навреме, защото иначе щеше да попадне в епицентъра на боя.
Лиза интуитивно бе постъпила съвсем правилно, тъй като тримата клошари, а това бяха онези типове, с които се договаряше нейният похитител (сега Лиза беше абсолютно сигурна в това), се биеха много добре. Макар че донякъде си пречеха, неволно удряйки се едни други с юмруци, те имаха точни попадения и върху противника. При това бяха трима, а той — един.