— А как се оказа днес около моя дом?
— Какво значи как, просто исках да дойда при теб.
— Защо не ми се обади?
— Звънях, но телефонът ти нещо не е наред.
— Вярно — кимна с глава Лиза. — И с леля ми не успявам да се свържа.
Толя не се впусна в разговор за нейната леля. Него го интересуваха съвсем други неща.
— Ти ми каза, че мъжа ти са го убили.
— Да. А и неговата любовница.
— Да му се не види. Сега за теб ли са се хванали?
Лиза също обмисляше варианта за връзка между двете убийства и нападението над нея.
— Едното с другото някак не се връзват. Виталик и Емилия просто са ги ударили по главата. Над мене вече имаше две несполучливи нападения, но по главата не са ме удряли.
— Ако не бях аз, напълно възможно е и да те бяха ударили.
— Мислиш, че Виталик и Емилия ги е убил същият тип, който ме нападна?
— А къде са ги убили?
— Вкъщи. Мъжът ми — у нас, а любовницата му — в апартамента, в който е живеела под наем.
— Значи, също у дома?
— Да.
Толя поклати глава:
— Изглежда тези убийства са от „друга опера“. Ако и теб искаха да убият, щяха да дойдат в дома ти.
От мисълта за подобна перспектива Лиза я побиха тръпки и тя бързо каза:
— Колко е хубаво, че идвам при теб.
— Знаеш ли и аз се радвам.
Толя я дари с такъв топъл, ласкав и същевременно страстен поглед, че по цялото й тяло полазиха мравки, но сега мравките бяха приятни. Предвещаваха още по-приятни усещания.
Жилището на Толя се оказа голямо. Освен двете самостоятелни стаи, имаше хол, огромна кухня, която беше едновременно и столова, и още няколко допълнителни помещения. В това число и стая за гладене — осем квадрата, с широк прозорец и почти без мебели. Домошарката Лиза веднага си направи сметка, че от тази стаичка ще излезе чудесна спалня за нея.
— Изглежда — каза тя на Толя — ти не използваш често тази стая.
— Изобщо не я ползвам. Аз съм ерген. За пране и гладене нося дрехите си в обществената пералня. Тази стаичка не ми трябва.
— Тогава, ако поставиш походно легло или някакво диванче, мога спокойно да се настаня тук, без да те притеснявам. Но Толя се възмути:
— За това и дума не може да става! За теб вече съм приготвил друга стая.
И отваряйки съседната врата, той демонстрира на изпадналата във възторг Лиза нейната стая.
— Твоя е. Харесва ли ти?
Лиза загуби дар слово. Тя намери сили само леко да кимне и мълчеше, замряла от възхищение. Това не беше стая, а мечта! Истинска мечта за всяка жена. На прозореца перденца с цвят на праскова, мебели в бяло с позлата. Подобна копринена покривка. Дебел пухкав килим върху блестящия лакиран паркет. Тапети в неутрални сиво-розови тонове на дребни цветчета.
— Харесва ли ти?
— Каква красота!
На Лиза й се стори, че Толя въздъхна с облекчение. За миг тя се запита защо това го вълнува толкова, но в този момент нейният нов познат предложи:
— Хайде да хапнем нещо. Честно казано, докато се биех с тези тримата, здраво огладнях.
— О-о! Имам цели две торби с продукти.
— Зарежи ги, ще ги изядем по-късно. Аз съм приготвил всичко необходимо.
Той заведе Лиза до кухнята, където като истински фокусник махна с едно движение на ръката си леката покривка от кухненската маса.
— Воала! Полага ни се да хапнем!
Напълно изненадана, Лиза зяпна масата. С какво ли не беше отрупана! Салата от пресни зеленчуци! Зелена! Маринована бамя, див чесън и краставички. И светла, нарязана на едри парчета есетра — толкова прясна, че върху плътното бяло месо беше избила влага.
— Остана само да стоплим основното, но то ще е готово само за три минути.
Толя натисна бутона на микровълновата фурна и тя послушно забръмча.
— И всичко това ти си приготвил собственоръчно?
— Разбира се. Защо се учудваш?
Невярваща, Лиза само поклати глава. Толя не беше забравил даже да постави цветя на масата. И салфетки беше сложил.
— Моят мъж никога не ме е глезил така. Дори и по време на медения ни месец.
— Значи е бил глупак. Ох, извини ме, моля те! Забравих, че е умрял.
— Няма нищо — тъжно отвърна Лиза. — Както се казва, не можеш да отделиш зърното от плявата. Наистина, мъжът ми не беше от най-добрите хора.
— Забрави за него.
Докато говореше, Толя отвори бутилка с червено вино.
— Ще пием ли — слиса се Лиза — посред бял ден?!
— Няма страшно, само по една чашка, за нашето съвместно съжителство под този покрив. В близките часове нямам работа, не се налага да излизам с колата. Значи чаша вино няма да ми навреди.
— Е, ти си знаеш.
Лиза не си признаваше, но ужасно й се искаше да си пийне. Или по-точно да се напие. Днес във входа, докато клошарите я влачеха към мазето, тя набра достатъчно много страхове. Тогава не го осъзнаваше. След това трябваше бързо да си събере нещата, нали на вратата я чакаше Толя, и Лиза нямаше и секунда време да се отпусне. Но сега, далеч от мястото, на което можеше за пореден път да се прости с живота си, сред домашен уют и в пълна безопасност, Лиза усети настъпващата реакция на организма. Очите й се напълниха със сълзи, а после топлата влага потече по лицето й, събирайки се в края на носа й.