И тук Лиза се сепна. Стоп! Какви милиони? Тя няма нищо! Не стига, че е зле облечена и пълна неудачница, но е и бедна като църковна мишка. Наистина, след смъртта на Виталик остана наследство, под чая в металната кутия с холандски натюрморт. Но тези пари нямаше да й стигнат за целия живот и със сигурност там нямаше милиони.
— Той ме бърка с някого! — нова мисъл осени Лиза. — Взима ме за богаташка. Мисли, че имам милиони, а аз нямам и пукнат грош!
За известно време в главата й се завъртя идея, какво ли щеше да стане, ако временно скриеше от Толя своята бедност? Нека да си мисли, че е богата. Нека се оженят. А после ще му поднесе неприятната истина, че той се е оженил не за тази, за която трябва. Но уморена, Лиза веднага отхвърли тази глупост. Страшно е и да си представи какъв скандал щеше да я очаква после. Не, това изобщо не й трябваше. По-добре беше да се справи със собствените си проблеми, отколкото да създава проблеми на другите.
Едно знаеше със сигурност. Не трябваше да остава повече в този дом. Тук я приветстваха като богата наследница. Нея беше спасявал Толя, нея беше хранил с вкусен обяд, нея беше поил с вино и беше настанил в мекото легло. А бедната мърла беше по-добре да се омита и сама да решава проблемите си.
Лиза се ослуша. Изглежда Толя беше свършил разговора си по телефона и беше влязъл в банята да вземе душ. Точно така. Водата от душа течеше. Явно беше много чистоплътен и използваше всяка възможност да се окъпе и приведе в пълен порядък.
— Време е!
Лиза веднага спусна крака от леглото и забърза към вратата. По пътя погледът й се спря върху торбите с продуктите, които с такова удоволствие беше напазарувала през деня. Да ги вземе ли? Уви, нямаше сили за това. А и тежките торби щяха да затруднят бягството й.
— Добре, нека останат за Толя като благодарност за неговото гостоприемство и героизъм. Откъдето и да го погледна от маниака и клошарите ме спаси именно той. Независимо, че ме мислеше за друга.
Но любимия си орехов ликьор Лиза не можеше да остави. Толя едва ли щеше да го оцени, беше много сладък, а тя обожаваше този ликьор. И кутията с аерошоколадови бонбони с ванилов пълнеж. И пакета с грозде. При Толя направо ще се развали. Гроздето не трябва да се държи на топло. Ще престои и целият му вкус ще се промени.
Прехвърляйки бързо избраните деликатеси в друг пакет, Лиза облече якето си и се спря за малко. Да остави ли бележка на Толя? И какво да му пише: „Извинявай Толя, но ти ме вземаш за друга жена, затова си отивам!“? Глупаво е и по този начин си признаваше, че е подслушвала, а Лиза не искаше това. И тя реши — ще си тръгне мълчаливо, без да се прощава, по английски.
— Да, така ще бъде най-добре.
И като потисна мимолетното съжаление в душата си (все пак Толя беше много красив и имаше намерение да се ожени за нея!), Лиза се измъкна от апартамента. За щастие нямаше проблем с бравата на вратата, справи се с нея като на шега. Излизайки на улицата, тя се втурна да бяга напред, сякаш голият и насапунисан под душа Толя можеше да се втурне след нея.
Стигна до края на блока, зави зад ъгъла, но не спря. Лиза тичаше още и още, като притискаше към гърдите си пакета с ликьора, бонбоните и гроздето. По пътя се оглеждаше непрекъснато, защото се страхуваше, че някой я преследва. При това не забелязваше накъде тича, бутайки пешеходците и предизвиквайки тяхното недоумение и сърдити викове:
— Ама че хубавица! — носеше се след нея. — Гледай къде минаваш! Луда!
Накрая Лиза окончателно се задъха и се спря. Наистина, всъщност накъде се беше затичала така? Вкъщи не би трябвало! Там я причакваха маниакът, клошарите, а и Толя първо там щеше да я потърси. В това, че веднага ще я потърси, тя не се съмняваше. Нали я смяташе за богаташка, а мъжете много обичат и уважават богатите жени. Разбира се до момента, в който получат достъп до парите им. После престават да уважават своята приятелка. И са прави, как може да се уважава онази глупачка, която доброволно им е дала неограничен достъп до цялото си богатство?
Може би беше по-добре да отиде при Верунчик, но нея сигурно я няма вкъщи. След раздяла с поредния мъж, Верунчик винаги сменяше бравата на вратата, а нейната племенница нямаше нови ключове. Лиза знаеше това много добре, защото Верунчик многократно се ядосваше, че племенницата й не е взела новата връзка с ключове, но Лиза все не успяваше да се засече с любимата си леля. Значи, ако Верунчик не си е у дома, и Лиза нямаше да може да влезе.