Лиза се разтревожи. Къде да се дене? Нямаше близки приятелки. Имаше някакви приятелки от училището и от института, колежки от работата, но при никоя от тях не можеше да се изтърси, заедно с проблемите си. Те вежливо биха ахкали и охкали, а след това също така вежливо биха й посочили вратата: „Миличка, решавай проблемите си сама, а нас ни остави на мира!“
Лиза не можеше да ги съди за това. Обикновени хора, защо трябваше да си навличат неприятности с нещо, с което самата тя не можеше да се справи.
— Но къде да отида?
Може би на хотел? Благодарение на тайния запас на Виталик, тя можеше да си позволи това. Но парите не бяха в нея, а в дома й, в онази метална кутия за чай. И освен това, тя нямаше нужда единствено да преживее остатъка от деня, следващата нощ и следващия ден. Изпитваше необходимост да си поговори с някого, да се посъветва с умен човек, който щеше да й съчувства. И Лиза веднага си спомни за Мариша. Мигом й позвъни и чу:
— Разбира се, идвай! Веднага! Не съм си вкъщи, но докато ти дойдеш, аз вече ще те чакам.
За всеки случай, Лиза използва заобиколни пътища, защото се притесняваше да не пристигне по-рано. Оказа се, че е закъсняла чудовищно. Отваряйки вратата, Мариша й се нахвърли с упреци:
— Къде се мотаеш толкова време? Каза, че ще дойдеш до двайсет минути, а те няма час и половина! Аз едва не се побърках, като си представях, какво може да се е случило с теб.
Вместо отговор Лиза протегна към нея пакета с продуктите.
— Какво е това?
— Вкусотийки. Всичко, което ми се удаде да спася от дома на Толя. Имаше две пълни торби, но успях да взема само това.
— Останалото той ли изяде? — изумено попита Мариша.
— Не. Просто бях принудена да избягам и нямаше как да взема всичко със себе си.
— Да избягаш? Защо е трябвало да бягаш?
Мариша се намръщи, а после я изкомандва:
— Хайде! Влизай вътре да поговорим!
Тя заведе приятелката си в кухнята, спусна плътните щори срещу яркото слънце, извади от фризера кубчета с лед, които с наслада започна да гризе.
— Когато е горещо като днес, по-добър разхладител от това няма — поясни тя в отговор на удивения поглед на Лиза. — Ще опиташ ли?
Лиза пробва, но не й хареса. Зъбите веднага я заболяха с тъпа болка. И тя с удоволствие се прехвърли към чаша студен сок. В кухнята на Мариша беше като истински Сухуми в разгара на летния сезон. Направо да не повярваш, че навън е вече есен и е толкова горещо. От слънчевите лъчи жилището на Мариша се беше нажежило до червено. Наистина, нищо друго не можеше да сложиш в устата си, освен лед и студено питие. И така, момичетата седяха, Лиза разказваше и пиеше леден сок, а Мариша гризеше кубчета с лед и слушаше.
— Е, какво мислиш? — попита Лиза, когато сокът и ледът свършиха едновременно.
— Мисля, че ние трябва да научим повече за тези твои милиони.
— Мариша, аз нямам пари! Колко пъти да ти повтарям!
— Абсолютно сигурна ли си?
Лиза мълчаливо я гледаше.
— Добре, извинявай, глупав въпрос. Но аз имах предвид, възможно ли е отнякъде да получиш тези милиони?
— Откъде?
— Ами да кажем, от наследство.
— От роднините си имам само една леля — Верунчик.
— Тя жива ли е?
— Пепел ти на езика! — разсърди се Лиза. — Разбира се, че е жива! Освен това, тя също не е богата.
— Но нали три пъти се е омъжвала?
— Пет пъти. Не, четири.
— Още повече!
— Какво — още повече? Още по-малко, а не повече. Всеки от мъжете й се опитваше да отмъкне нещо от нея. И ако невинаги успяваха, за това заслуга имаше майка ми, която не даваше на Верунчик да се разпуска много.
— С други думи, сред съпрузите на твоята леля няма новобогаташи или олигарси.
— Нито един.
— Възможно ли е случайно някой от тях междувременно да е забогатял?
— Възможно е, но е малко вероятно.
— Но все пак е възможно! А ако е забогатял може да е поискал да възнагради леля ти за всички претърпени от нея загуби.
Това предположение беше в сферата на фантастиката. А защо не, какви ли не чудеса се случваха с мъжете. От някои и грош не можеш да измолиш за собствените им деца, затова пък за проститутки можеха да похарчат хиляди, даже десетки хиляди. Други пък оставяха семействата си да тънат в мизерия и проиграваха в казиното цели състояния.
— Ексцентрични типове сред съпрузите на леля ми имаше достатъчно — мрачно кимна с глава Лиза.
— Ето! Затова трябва да намерим твоята леля и да я разпитаме за тези милиони. Тук има нещо тъмно, казвам ти.
— Но какво е?
— Не знам, но мъжът ти е знаел. И както се установи, неговата Емилия също е знаела.