Глава 11
Жилището на Верунчик беше пусто, студено и неприветливо. Момичетата звъняха на вратата почти десет минути, но никой не им отвори.
— Остави й бележка — нареждаше Мариша. — Разбира се, има малка надежда твоята Верунчик скоро да се обади, но в твоето положение нищо не трябва да се пренебрегва.
Докато Лиза пишеше бележката, приклекнала в неудобна поза, Мариша се отправи на обиколка по съседите. Те проявяваха съвсем малка активност — не отваряха вратите и не даваха никакви признаци на живот. Мариша беше вече изморена да звъни по хорските врати, развличайки се единствено с разнообразните мелодии на звънците, които се бяха появили през последните години по щандовете на магазините, когато изведнъж й провървя. След като изсвири марша на Менделсон, една от вратите се отвори и на прага се появи висок мъж на средна възраст, с атлетично телосложение.
Могъщите му плещи изпълваха силно опънатата футболна фланелка. Малките ръкавчета буквално се късаха по шевовете от напращелите бицепси. Късият, добре напомпан врат беше украсен със златен синджир с дебелината на палец. Късо подстриганата глава и малките очи, дълбоко скрити в черепа, довършваха общата картина.
— Какво искаш? — кратко избоботи той под носа си, гледайки Мариша.
Мариша се обърка:
— Аз? Аз… искам да попитам… Може ли?
Съседът се оказа великодушен.
— Може, питай! — кимна той и добави: — За красавица като теб, всичко може. Какво ще ме питаш, шефке?
— За Вашата съседка, от онзи апартамент. Знаете ли къде е?
Мъжът погледна през стълбищната площадка и с такъв интерес спря погледа си върху вратата на Верунчик, сякаш я виждаше за първи път. Замисли се.
— Не, не знам — каза накрая той.
През това време Лиза написа бележката, сгъна я и я пъхна в процепа между вратата и касата, след което отиде при Мариша.
— Е, какво? Тръгваме ли? — попита тя.
И тогава, като ги изгледа вторачено, мъжът отсече:
— Къде ще тръгвате? Аз още нищо не съм ви казал. Закъде сте се разбързали?
— Ами… ние просто си тръгваме. Така или иначе, Вие не знаете къде е тази жена…
— Аз самият не знам къде се е дянала съседката ни, но знам кой може да ви помогне в тази работа.
— В тази работа? И кой?
— Жена ми.
И като се обърна с гръб към момичетата, той извика към някого в дъното на жилището:
— Нинка-а! Нина! Спиш ли, та не ме чуваш?
Неизвестната Нинка беше безмълвна.
— Да му се не види! — без злоба изруга той. — Пак кисне под душа. Каква е тази ваша женска мания, всяка свободна минута и веднага в банята да си мажете лицето.
И поемайки дълбоко въздух, той извика с всички сили:
— Нинка-а-а!
Сякаш силен порив на вятър тласна момичетата, но те устояха. Затова пък този път призивът на мъжа беше чут и от дълбините на апартамента се разнесе чаткане на токчета и един тъничък гласец пропя:
— Идвам, котенце! Идвам, зайчето ми! Ти ли ме викаш, миличък?
Нина се оказа пълна противоположност на своя мъж. Дребничка, подвижна, с тънка лисича муцунка. Освен това, независимо от разликата в габаритите на тази двойка, веднага се виждаше кой командва тук.
— Да, гълъбче — произнесе Нинка, когато се появи на прага, поглеждайки с любопитство към приятелките. — А тези кои са?
— Търсят нашата съседка.
— Коя?
— Твоята приятелка.
— Ах, та вие сте племенницата на Верунчик — зарадва се Нина, поглеждайки към Лиза. — Извинете ме, че не Ви познах веднага. Виждала съм Ви само на снимка. Вие при леля си ли?
— Да, само че тя не ми отваря вратата.
— А-а, Верунчик замина.
— Къде?
Нина посочи към мъжа си с бърз поглед, който той не забеляза и сладко пропя:
— Миличък, бях ти приготвила плодов коктейл, изпи ли го?
— Не. Дори не съм го видял.
— Ами изпий го, иначе всички витамини ще изчезнат, ако престои дълго. Нали знаеш…
— Аха — добродушно кимна с глава мъжагата и с почти детски възторг добави: — Нинка, кога успяваш да се справиш с всичко?
Когато той се прибра вътре, Нина въздъхна с видимо облекчение:
— Не исках да говоря пред него — прошепна тя със заговорнически тон, като престъпи прага и излезе на площадката. — Малко е смахнат на тема морал. Затова пък е много добродушен, на пръста си може да го въртиш. Не ми се иска да го дразня излишно.
— А какво се е случило с Верунчик?
— Казах ти, замина. При един мъж. Има си нов любовник и отиде при него.
— Къде?
— Не ми е оставяла адрес.
— И що за мъж е този?
— Нищо особено — вдигна рамене Нинка — среден на вид. Нос, уста, очи — всичко е средно на вид. Среден ръст и фигура. Не като моя Павлик — в него има на какво да се любуваш! А къде е хванала своя „средняк“ Верунчик, това не знам, но в него няма нищо забележимо. Единствено — белег между очите.