— Сериозно?
— И още как. Ти какво, наистина ли не знаеше?
— Не съм се замисляла върху това.
— Ако искаш да разбереш как живее твоето мъжленце, прерови не джобовете му, а колата му — наставнически произнесе Мариша — джобовете на вратите и седалките, жабката за документи, нишите под подлакътниците. Може да имаш късмет и да намериш много интересни нещица.
Щом пристигнаха в двора, Лиза веднага посочи към опела с вече проядени от ръждата калници.
— Това е нашата кола.
— Къде са ключовете?
— Горе, у дома.
— Иди и ги вземи.
— Добре.
Но Лиза не помръдваше от мястото си. Тя се страхуваше да се качи горе сама.
— Добре, заедно ще отидем — въздъхна Мариша. — С мен няма да те е страх, нали?
— С теб, не!
Момичетата взеха ключовете. Отвориха колата и я провериха старателно. Техният обиск се увенча с успех. Не точно такъв, какъвто може би очакваха, но все пак. Първо, намериха някаква брошура, рекламираща компаньонки и места за „почивка“ — сауни, квартири под наем за час, за нощ, за денонощие или повече. Момичетата и сауните бяха много. Но две от тях бяха оградени с червени кръгчета. А срещу един от апартаментите, които се даваха за денонощие, имаше поставено червено хиксче.
— Изглежда, Виталик е изневерявал не само на мен и на Анюта — с удовлетворение произнесе Лиза. — Изневерявал е и на своята разкошна Емилия. С проститутки.
— Сигурно е смятал, че с проститутка не се брои за изневяра.
— А за какво се брои, тогава?
Мариша се затрудни да отговори. Тя, с нейната обикновена женска логика, не можеше да разбере разликата между това да преспиш с проститутка или с всяка друга уж порядъчна жена. В какво е разликата? В това, че едната честно взима пари за своите услуги, а другата прави това от любов към самия процес? Но и в двата случая действието е едно и също! Тогава в какво е разликата?
За всеки случай, Мариша си преписа адреса и името на проститутката върху едно листче.
— Мисля, че твоят мъж го е привличал не самият акт, а по-скоро начинът, по който това се случва.
— В смисъл?
— Ами, обстановката, луксозният интериор, момичетата в коприна. Това сякаш е онова, за което той е мечтал винаги, не е ли така? Парченце от жадувания сладък живот?
— Да — тежко въздъхна Лиза. — Виталик винаги си мечтаеше да живее красиво.
— Виждаш ли, права бях. Колата може да издаде много от тайните на мъжа. Макар че по принцип, аз търсех нещо съвсем друго — призна си Мариша. — Някакви следи, които биха могли да ни насочат към убиеца на твоя мъж.
И обискът на колата продължи. Втората находка беше една паднала под шофьорската седалка визитна картичка.
— Израил Соломонович Кац — прочете Мариша. — Нотариус по международно право. Интересно. За какво му е притрябвал на твоя съпруг нотариус, че и по международно право? Да не би строителната му фирма да се е канела да се разширява зад граница?
— Едва ли може да се смята, че Виборг е в чужбина.
— Значи, нотариусът му е трябвал по лични въпроси. Интересно за какво?
— Звънни и попитай.
Принципно, Лиза имаше пълно право, но нещо възпираше Мариша да го направи. Кое? Нейната прословута интуиция. И тъй като това чувство никога досега не я беше подвеждало, Мариша не му се противопостави. Няма да се обажда на нотариуса. Засега!
— Навсякъде ли огледахме — попита Мариша, излизайки от опела. — Хайде сега да отидем и да намерим „твоя“ маниак.
— Къде ще го търсим?
— Мисля да започнем с оглед на вашия квартал. Ти ми каза, че маниакът изглеждал ужасно.
— Отвратителен, мръсен, вонящ мъж! Небръснат и некъпан!
— Клошар?
— Не приличаше съвсем на клошар. Те обикновено влачат всичко намерено със себе си — торби, чанти, пакети. А този беше с празни ръце.
— Значи живее наблизо.
— Аха. Възможно е и друг път да съм го виждала, но да не съм обърнала внимание.
Своето ново търсене момичетата започнаха от кучешката площадка. Не, от маниака нямаше и следа. Сега беше време за разходка на кучетата и четириногите питомци, заедно със своите стопани, бяха окупирали цялата занемарена бивша спортна площадка. Кучетата ходеха по нужда навсякъде — както в храстите, така и под останките от спортни съоръжения: катерушки, лабиринти, стълбове с волейболна мрежа. В старата цветна леха се беше разположило едно пухкаво бяло кученце, което собственически оглеждаше околността с изцъклен поглед.
— Ако тогава беше минала оттук по същото време, маниакът нямаше да има никакви шансове — констатира Мариша.