— Веднага ли?
— Защо да отлагаме? Чувствам, че съдбата ни кара да поговорим с тази гадателка Лариса точно сега, без много-много да отлагаме. Както казваше нашият всеобщ чичко Ленин: „Вчера беше още рано, а утре — може би ще е късно“.
Напред!
И Мариша се запъти първа към антрето, а на Лиза нищо друго не й оставаше, освен да я последва.
— Струва ми се, че през целия си живот не съм тичала толкова много.
Независимо от късния час, когато момичетата се добраха до салона с гордата табела „Касандра“.
Гадателката Лариса се оказа на работното си място. Салонът беше разположен на втория етаж в старинен дом в центъра на града. Къщата беше реставрирана. Гадателката обитаваше почти цял етаж.
Помещението не беше малко. От улицата приятелките преброиха цели пет ярко осветени прозореца. Дори единствено този факт сам по себе си говореше, че салонът на Лариса процъфтява. По стълбите беше оживено. Покрай тях минаха две скъпо облечени петнайсет-шестнайсетгодишни момиченца, които развълнувано обсъждаха достойнствата на някой си Костик, за когото Лариса била познала на едната от тях, и за някой си Роберт, който бил предопределен от съдбата за другата.
Вътре в самия салон те се сблъскаха с мъж, чието лице им бе смътно познато отнякъде. И едва когато с тежка, но в същото време величествена походка, мъжът си тръгна, кимвайки им с глава и задържайки галантно вратата пред тях, те го разпознаха.
— Та това е артистът Ракушкин! — ахна Лиза. — Нали си го гледала в новия сериал „Коварство и любов“?
— Не обичам сериалите, особено пък любовните.
— Но този не е толкова за любов, колкото за коварство.
— Все едно, не ги гледам.
— А трябва. Великолепен е. Там той играе един крадец. Мъдър, силен и неподкупен.
Мариша отегчено изхъмка в отговор. Как може крадецът да бъде неподкупен?! Крадецът си е крадец и мястото му е в затвора! Това бе провъзгласил самият Владимир Висоцки чрез думите на своя герой Глеб Жеглов преди много години от екраните на всички съветски телевизори.
— Той е лежал! В затвора! — разпалено възкликна Лиза. — Но там е една история… Разбираш ли, подвели са го. На практика той не е бандит, а много добър и почтен човек. И през цялото време прави само добро на хората. Разбираш ли, не просто приказва, а върши истински добрини. А пък един човек, неговата роля играе Свистунов…
— Ти защо дойде тук, за да ми преразказваш някакъв филм ли? — прекъсна я ядосано Мариша.
— Не. Разбира се, че не. Просто исках да ти кажа, че сериалът е хубав и си струва да се види.
— В момента животът ти е по-интересен и от най-добрия сериал. Къде е твоята Лариса?
Гадателката не се показа, за да приеме бъдещите си клиенти. Вместо нея, в голямата светла приемна, в която имаше три дивана, тапицирани с бяла кожа, приятелките видяха цяла група, очакваща своя ред. Пребледнял младеж, който приличаше на студент, но всъщност беше комарджия, свиваше и разтваряше дланите си като побъркан и гневно шепнеше:
— Защо излезе деветка? Тя обеща дама! Дама! А излезе деветка!
До него седяха три благовъзпитани старици, които момичетата в началото помислиха за чужденки. Оказа се, че това са наши бабки, които бяха „успешно омъжени“ за богати или поне добре обезпечени американски старци. И сега те чакаха Лариса да им предскаже, кога техните благоверни ще се отправят към онзи свят, оставяйки натрупаното в живота си състояние на своите руски половинки.
В края на дивана беше приседнала млада жена със студено изражение на лицето. Но изглежда и нея я бяха за владял и силни чувства, защото от време на време тя пребледняваше и прошепваше:
— Подлец! Подлец! Малко е да го убия!
Приятелките се спогледаха. Навярно още една жертва на мъжкото коварство. Излъгана жена от мъж гуляйджия. Спипала е мъжлето си, докато се е бил разгорещил и сега страда.
— Като гледам, ще чакаме до среднощ! — изказа на глас опасенията си Мариша. — Колко много хора чакат…
Лиза не й отговори нищо. Тя мълчаливо седна на близкото диванче и доброжелателно се усмихна към останалите клиенти на Лариса, приготвяйки се за дълго чакане. Но Лариса се справяше със своите клиенти с устрема на ракета. Едва влизайки при гадателката, те вече излитаха обратно навън. Най-напред младежът, който докато минаваше покрай тях, ломотеше някакво ново заклинание:
— Тройка, седмица, туз! Тройка, седмица, туз!
После „американските“ бабки, които започнаха да се изсипват като грахчета от шушулка. При това видът им бе красноречиво озадачен и недоволен.
— Как така ще ме надживее? — чуха те коментара на една от тях. — Това не може да бъде! Аз вече съм погребала петима от мъжете си и този няма къде да ходи!