— Слушай, Лиза — нерешително произнесе Мариша — ще те изпратя до вас, а след това ще се прибера вкъщи. Става ли?
— Добре.
— Трябва да се приведа в приличен вид. Утре имам среща с Израил Соломонович.
— Разбирам те. Иди си вкъщи.
— Нямаш нищо против, нали?
— Няма никакъв проблем. Аз съм напълно способна да изкарам една нощ сама.
— Но ми обещай, че на никого няма да отваряш вратата.
— Няма да отварям.
— Само на мен или на тези, на които имаш пълно доверие.
— Добре.
— Във всеки случай не ми харесва твоето настроение. Нещо ми изглеждаш притеснена. Какво ти е?
Лиза въздъхна:
— Не мога да разбера, защо всички около мен твърдят за наличието на някакви пари, на които аз съм собственичка, а аз самата нищичко не знам за тях?!
— Със сигурност ли не знаеш?
— По-сигурно от това, няма накъде.
— И никаква идея ли не ти идва по този въпрос?
— Абсолютно никаква!
— Тогава и аз не знам. Да си вървим по домовете — утрото е по-мъдро от вечерта. Може с настъпването на новия ден да разберем повече.
И те си тръгнаха. Но както Мариша беше обещала преди това, тя закара Лиза до дома й. И не само я закара, но се качи с нея до етажа, убеди се, че Лиза отвори без проблем вратата със своите ключове, след което влезе вътре и запали лампата.
— Сега се заключи и лягай да спиш.
Лиза й даде дума. И с облекчено сърце и увереност, че е направила всичко както трябва, Мариша се забърза обратно. Нали имаше и своя работа. И свой мъж. Нервите, на когото, както й заръчаха, трябва да пази на всяка цена.
Затова Мариша се спусна надолу толкова бързо, че през това време Лиза не беше успяла да събуе дори обувките си. Тя просто седна върху шкафчето за обувки в антрето и се замисли. Около нея се случваха странни неща. И изглежда в епицентъра на неотдавнашните събития беше именно тя. Заради нея са убили Виталик. Заради нея са убили Емилия. Заради нея са похитили Верунчик. Или поне Верунчик, въпреки всичко, не заради нея? Или пък въобще не са я похищавали?
Лиза се намръщи и погледна в огледалото срещу себе си в очакване то да й подскаже нещо. Но не получи отговор от отражението си. Затова пък се убеди, че изглежда просто ужасно и трябва веднага да направи нещо. Незабавно, докато промените в нейната външност все още не са достигнали катастрофален размер. За начало ще си вземе душ!
Събличайки дрехите си, Лиза се отправи към банята. Първо, беше близо до нея и второ, когато вземеше решение, Лиза не го отлагаше за после. Знае ли човек, какво може да се случи после, а дотогава тя ще бъде чистичка и ще изглежда приятно. Когато си чист и да умреш е приятно.
Лиза се къпа дълго и много старателно. Махна си космите по краката. Изтърка се с ексфолиант, намаза се с лосион за тяло. Така грижливо постъпи и с косата си. Изми си главата, нанесе подхранващ балсам, остави го да попие. Отново се изплакна и нанесе друг балсам — този път за блясък. И леко подсуши косата си със сешоар.
— Сега лицето.
Лицето изискваше специална грижа. Само мъжете имат по един крем, който могат да използват и за лице, и за ръце, и за крака, и за всичко останало. При жените е друго. Само в областта около носа и устата тя нанесе три вида крем. Всеки поотделно не даваше онзи резултат, на който тя разчиташе. Виж, трите заедно даваха. После й трябваше крем против бръчки около очите и нощен крем за същото място. И още три вида крем за шията и деколтето.
След като се приведе в пълен порядък, тя беше толкова изморена, все едно за един час бе направила основно почистване на целия апартамент. Лиза хвърли върху себе си последен поглед и въздъхна със задоволство. Преобразяването й беше пълно и безспорно. Вместо изтормозения и съсипан вид, от огледалото я гледаше млада, напълно респектираща и поддържаща себе си жена. Намигайки приятелски на самата себе си, Лиза изпрати една въздушна целувка към своето отражение. Сияеща, тя излезе от банята.
— Никога не съм успявал да разбера, защо тази елементарна процедура на вас жените ви отнема толкова много време — произнесе непознат мъжки глас, който прозвуча оглушително в окръжаваща Лиза тишина.
Момичето замря.
— Кой е тук?
— Аз.
Лиза погледна в посока на гласа и подскочи така, сякаш я беше уцелил вражески куршум. Върху същото това шкафче, върху което тя беше седяла преди час или час и половина, седеше някакъв непознат тип и гнусно й се усмихваше. Тоест, на нея й се струваше, че й се усмихва гнусно. И как иначе. Представете си — излизате от собствената си баня в собствения си апартамент, абсолютно спокойна, че сте съвсем сама и изведнъж се оказва, че изобщо не сте сама, а в компанията на някакъв неизвестен бродяга.