И обратното — всички онези вредни продукти, които лекарите категорично й забраняваха: алкохолът и нощните купони с цигарени мъгли — възстановяваха в Лиза бодрия дух и оптимизма. Разбира се, до онзи момент, в който самият й организъм започваше да й подава сигнали: „не прекалявай с хубавите неща, по малко, на мен вече ми е достатъчно“!
Ето и сега, след като посред нощ се напи до насита със силен чай и хапна калорични пирожки, Лиза се почувства значително по-бодра. Главата й се проясни и тя беше готова да задава въпроси на новия си познат.
— Как се казваш? — попита го тя.
— Можеш да ме наричаш Артур.
— Това отново ли са твоите шегички за дракона и принцесата? Въобразяваш си, че си благородния крал Артур — рицарят на Кръглата маса?
— Съвсем не, наистина се казвам така.
— И кой те е кръстил по този начин? Родителите ти ли?
— Не. Възпитателите в детския дом.
— Ти си сирак?
— Да, известно време бях.
Не можеше да го разбере, шегува ли се или казва истината.
— Какво искаше да ми разкажеш?
Артур допи последната си глътка чай, остави чашата настрани и погледна Лиза.
— Кажи ми — произнесе той, — знаеш ли нещо за родословното си дърво?
— Какво например?
— Имаш ли представа кои са роднините ти?
— Е, малко или много.
— Изброй ги.
— Ами, мама, татко…
— Зарежи баща си — решително произнесе Артур. — Става дума за роднините ти по майчина линия.
— Тогава мама и Верунчик.
— Други нямаш ли?
— Нямам.
— Повече никого ли не познаваш?
— Не.
— Постарай се да си спомниш. Не е възможно да не се сетиш за още някого.
Лиза се изненада от неговата настойчивост, но защо да не угоди на приятния млад човек, който я нахрани с вкусни пасти. В края на краищата, трябваше да му се отплати. Щом беше толкова важно за него, щеше да се постарае.
— Струва ми се, че имаме някакви далечни роднини в Тамбовска област — отговори тя. — Но веднага трябва да ти кажа, че никога през живота си не съм ги виждала и дори имената им не знам. Само съм слушала от Верунчик за някаква леля Валя, която живее в село… Жи… Жо… Жа…
— Хаживино.
— Да-да! Точно така! Хаживино. Тя така каза. А ти откъде знаеш?
— Знам. Само че, леля Валя не живее там.
— Как така?
— Вече не живее. Миналата година тя тихо се е споминала в леглото си на деветдесет и две годишна възраст. Оставила е след себе си три котки, дворното куче Мишка и прасенцето Васенка. Нямала е деца — нито родни, нито осиновени.
— Да. Верунчик също се ядосваше, че това е безобразие, дето с мама са захвърлили бедната старица и даже носа си не са показали там.
— Мога да те успокоя, че роднината ви изобщо не се е нуждаела от вашите или от нечии други грижи. Имала такъв лош нрав, че съселяните й предпочитали да заобикалят къщата й отдалеч.
— Откъде знаеш всичко това? Ти какво, бил ли си в това… Хаживино?
— Бях.
— Защо?
— Търсех точно въпросната леля Валя.
Този отговор окончателно постави Лиза в задънена улица.
— За какво ти е трябвала тази старица?
Но Артур, или който беше там, не отговори на Лиза. Вместо това, я попита:
— Значи, за чичо ти Гриша, майка ти и леля ти, май нищо не са ти разказвали?
— За техния чичо Гриша? — учуди се Лиза.
— Не. За твоя чичо Гриша — техния брат.
Лиза се стъписа:
— Роден брат?
— По-роден от това не може и да бъде. Еднокръвен и едноутробен.
— За първи път чувам.
— Сериозно?
— Къде по-сериозно? Нито мама, нито Верунчик са споменавали пред мен за някакъв свой брат! Откъде реши, че наистина са имали такъв?
— Оттам, че това е самата истина! Те са имали брат. А защо не са те посветили в тяхната семейна драма, не разбирам.
Лиза се замисли.
— Когато мама умря, аз нямах още шестнадесет — каза тя. — Навярно е смятала, че ми е рано да научавам каквито и да било семейни тайни. А Верунчик… Ако я познаваше, щеше да разбереш защо нищо не ми е казала.
— И защо?
— Според мен е възможно Верунчик просто да е забравила, че трябва да ми разкаже за чичо Гриша. Това е напълно в неин стил.
— Възможно е.
— Ти ще ми разкажеш ли за този чичо Гриша?
— Може би.