— Разказвай тогава!
— Не, не сега.
— А кога?
— После. Сега трябва да тръгвам.
И Артур изведнъж стана от масата. Лиза даже се разтревожи. Часовникът показваше три и половина през нощта. Тя някак си се беше примирила с мисълта, че новият й познат ще остане да пренощува при нея. Беше решила кои чаршафи да извади от шкафа — онези с морските звезди. Защото всички останали комплекти бяха на милички цветенца, а тя подозираше, че цветенцата не са точно това, което би подхождало на Артур.
— Тръгваш ли?
— Да, отивам си.
— А… ще дойдеш ли пак?
— Задължително. Нали ти обещах, че ще те спася от чудовището? А щом веднъж съм обещал, ще си удържа на думата. И дори награда ще си поискам.
Последната дума Артур произнесе като на шега, но Лиза вече знаеше, че зад шеговития тон на този човек се криеха най-сериозни намерения. Що за награда ще поиска той от нея? И кой е този чичо Гриша? А откъде се взе Артур? И още един въпрос: защо той е толкова добре осведомен за родословното дърво на нейното семейство?
Но докато Лиза си поемаше дъх, за да му зададе всички тези въпроси, от Артур не беше останала и следа. Той буквално се беше изпарил, а само до преди малко седеше на масата срещу нея. А сега вече го нямаше. И дори чашата му бе измита и поставена, обърната с дъното нагоре, върху кърпата на масата.
Лиза замислено почука с палец върху дъното на чашата. Изглежда Артур беше голям чистник или… или се опасяваше да не остави следи от пръстите си в нейното жилище. Заради това ли беше тази „чистоплътност“? Лиза клонеше повече към втория вариант. Сигурно старателно беше избърсал и ръкохватките на чешмата, до които се беше докосвал с ръце.
И Лиза отново се потопи в море от подозрения и опасения.
— Странен тип. И как попадна в моя апартамент?
Тя огледа входната врата. Нищо не разбираше. Врата като врата. Ключалките си бяха на място, не бяха разбивани. Как ли е влязъл Артур вътре? И щом той беше влязъл, кой ли още можеше да влезе? Догадките бяха много и всичките — коя от коя по-тревожни. Лиза не можа да измисли нищо по-добро от това да се обади на Мариша. Отначало й даваше заето, но след това приятелката й вдигна слушалката.
— С мъжа ми се обяснявах — каза тя. — Той искаше да знае къде се шляя до толкова късно.
— Разказа ли му за мен?
— Само това оставаше! Тогава ще изгуби окончателно и последните си остатъци покой. Поредното мое разследване — това ще го довърши!
— Той просто се безпокои за теб.
— Много ясно, че се притеснява — с нескрито задоволство в гласа се съгласи Мариша. — Той всъщност много ме обича.
— А ти?
— Аз също! И след като твоята Лариса ме предупреди да не го разстройвам, се постарах да измисля по-безобидна история за това, защо съм се прибрала вкъщи чак към два след полунощ.
— И какво му каза?
— Казах му, че съм била при майка ми, защото тя прави ремонт и е наводнила съседите от долния етаж. А те са побеснели и ми се е наложило да отида, за да се разправям с тях.
— Мислиш ли, че това ще го успокои? — изуми се Лиза.
— Разбира се — бодро я увери Мариша. — В сравнение с историите, в които се заплитах преди, наводнението при майка ми или дори появата на цял потоп си е направо дреболия.
— А ако провери?
— Какво?
— За наводнението?
— Мама винаги ме е подкрепяла.
— Майка ти — да, но съседите? Те ще потвърдят ли, че е имало наводнение?
— За съседите… това не съм го обмислила както трябва — призна си накрая тя. — Ще се наложи май мъничко да ги понамокрим. Как мислиш?
Лиза беше на мнение, че не си струва.
— А, да! А ти защо ми звъниш по това време? — изведнъж се сети Мариша. — Какво се е случило?
— Случи се. Вкъщи заварих неочакван гост.
Без да крие нищо, Лиза подробно разказа на Мариша за посещението на Артур, когото откри в антрето си, излизайки от банята.
— Какъв ужас! Това можеше да е убиецът!
— Защо веднага — убиецът?
— Защото порядъчните хора не използват шперц, за да влязат в чужда къща, а звънят на вратата! Шперц използват само престъпниците!
— Ами не знам. Не ми приличаше на престъпник.
— Ти нищо не разбираш! По-добре ми кажи що за тип е той? Откъде се взе? Откъде знае толкова много за теб и твоето семейство?
Лиза окончателно се обърка.
— Може би и той е някакъв мой роднина? — предположи тя.
— Прилича ли на такъв?
— Е, не чак толкова много, но…
— Опиши ми как изглежда — поиска Мариша.
— Ами… среден ръст, средно телосложение. Нито слаб, нито дебел. Руса коса. Светли очи. Сиви или сини, не видях точно.
— Белег между очите, надявам се няма?
Сърцето на Лиза замря. Имаше белег. Не точно между очите, а по-скоро отстрани на носа. Е, при желание можеше да се отнесе и към челото.