— Ало, Лиза! Защо мълчиш? Има ли белег или не?
— Има, но е много мъничък.
— Лиза! Ти си си загубила ума! — развика й се Мариша. — Та това е точно престъпникът! Точно този, който се е въртял около вашия апартамент. Точно този, с когото е заминала и е изчезнала твоята Верунчик!
— Но, това е просто съвпадение.
— Няма такива съвпадения. Това е престъпникът. Той вече се справи с Виталик, с Верунчик, а сега е дошъл и твоят ред. Първият е убит, втората е изчезнала. Изводите можеш да си направиш и сама.
— Ако е искал да ми навреди, вече щеше да го е направил. А както ме чуваш, съм цяла и невредима.
Вярно беше и Мариша леко забави оборотите.
— С какво се занимавахте докато разговаряхте?
— Пихме чай.
— Чай?!
— Да. С пастички.
— Откъде пасти?
— Той ги донесе.
— Той?
Сега в гласа на Мариша се чуваше истинско отчаяние.
— И ти се настани да пиеш чай с подозрителни пасти, които ти е донесъл неизвестно кой? Не, ти наистина си полудяла!
— Мислиш, че са отровни? Но нали и Артур яде от тях и освен това не усещам да ми се гади.
— Още не е дошло утрото — мрачно произнесе Мариша. — Има такива отрови, които не действат веднага. Я ми кажи, като те напои с чай веднага ли избяга?
— Ама и ти! — сподавено каза Лиза, усещайки как студена пот избива около устните й. — Изплаши ме до смърт. Сега е сигурно, че няма да мигна.
— Виж какво, веднага идвам при теб.
— Защо?
— Затова, защото… защото, ако ще умираш, поне лекар да извикам. Току-виж съм спасила младия ти живот.
Мариша долетя светкавично.
— Не ми изглеждаш зле — огледа тя приятелката си. — Но това още нищо не означава. Затова лягай да спиш, а аз ще бдя до леглото ти.
— Защо ще бдиш?
— За да не пропусна момента, когато ще започнат гърчовете и конвулсиите — невъзмутимо й отговори Мариша.
Думите й така изплашиха Лиза, че макар наистина да си легна, тя успя да заспи доста по-късно.
— Ти наистина ли ще бдиш над мен? — попита тя няколко пъти Мариша.
— Можеш да не се съмняваш. Очи няма да отместя от теб. Сядам ето в това кресло и зорко ще наблюдавам състоянието ти.
Постепенно Лиза се успокои и накрая заспа.
Първото, което видя, след като се събуди, бе сладко и дълбоко спящата в креслото Мариша. Приятелката й се беше завила с пухкаво вълнено одеяло и от време на време сумтеше, усмихвайки се блажено в съня си.
— Мариша! — със страшен глас я повика Лиза. — Мариша!
— Ммм!
— Мариша!
— Какво искаш?
— Жива съм!
— Виждам — сънено произнесе Мариша, след като отвори едното си око.
— И се чувствам прекрасно! Значи Артур не ме е отровил. Пастите не са били отровни.
Мариша се протегна и измърмори:
— По този повод мога да кажа само едно: на този свят все още се случват чудеса.
— Това не е никакво чудо! Той просто не е имал намерение да ме трови.
— А защо е идвал тогава? — отново се прозя Мариша.
Лиза искаше да й се обиди. Защо е толкова лоша — какво, не може ли и при нея да дойде някой мъж на гости посред нощ? Но после размисли и не се разсърди. Посещението на Артур беше твърде далеч от любовна среща. Макар че онзи негов поглед за довиждане… Но Лиза се взе в ръце и прогони романтичните мисли.
Достатъчно! Тя обичаше Виталик, а той я предаде. После си падна… (ами да, падна си, какво да си криви душата) по Толя, а той също се оказа лъжец. Трети път да я излъжат нямаше да го преживее. Както пословично не й върви, по-добре беше да не рискува!
Лиза произнесе:
— Артур дойде, не за да ме отрови, а за да поговорим. По-точно, да ме разпита за моя чичо Гриша.
— Между впрочем — оживи се Мариша. — Каква е тази страшна семейна тайна за твоя чичо?
— Казвам ти, не знам! Никога не съм чувала за него.
— Не може нито майка ти, нито леля ти никога да не са споменавали, че имат брат.
— Повярвай ми! Така е. Нито веднъж и дума не са споменали пред мен!
— Опитай се да си спомниш.
— Какво има да си спомням като не са говорили. Мислиш, че ще мине покрай ушите ми, че имам роден чичо?
— М-да… Странна история. Дай да погледнем в семейния архив?
— Къде?
— Нямаш ли албум със семейни снимки?
— А-а… имам.
— Дай да го видим.
— Аз съм го гледала сто пъти. Там няма никакъв чичо Гриша.
— Още веднъж ще погледнем. Донеси го. Какво има, мързи ли те?
Лиза донесе стария албум и го стовари пред Мариша.
— Пфу-у-у! Колко е прашен! От колко години не си го отваряла?
— От много — въздъхна Лиза.
И сядайки до Мариша, тя започна да й дава информация за хората на снимките в албума.
— Това е мама, а това е Верунчик — леля ми.