— Симпатична е. Има красиви коси.
— А тук са двете заедно със своите родители. Както виждаш, никакво момченце Гриша няма на снимката.
— Давай да видим по-нататък. Каква е тази компания?
— Това е Верунчик със своите състуденти. Колко хубаво изглежда! Дългата коса много й отива. Не мога да разбера защо я отряза наскоро? А това е сватбата на майка ми. Виждаш ли каква гримаса е направила Верунчик? Нарочно. Тя никога не е харесвала баща ми.
— Ти по-добре ми разкажи за другите хора на сватбата — поиска Мариша, взимайки сватбената снимка на майката на Лиза. — Сватбата на сестрата е важно събитие. Не може този твой чичо Гриша да не е присъствал.
— На погребението й не дойде.
— Няма значение, кажи тук кой — кой е?
Лиза последователно назоваваше хората, които познаваше.
— Тези са приятелките на мама. Тогава тя е работела в проектантско бюро. Те са оттам. Това е моята баба и тогавашният й кавалер. Това е…
— Не ми разказвай за жените и за старците! — решително я прекъсна Мариша. — Съдейки по снимката, тогава майка ти е била на двайсет, двайсет и две години, баба ти — на около петдесет. Значи нейният брат Гриша едва ли е бил на повече от тридесет.
В определената категория те набелязаха петима мъже. Баща си, Лиза отметна веднага. Кумът им също.
— Спомням си, мама ми е разказвала, че свидетел на сватбата им е бил приятел на татко от неговата работа.
— Останаха трима. И кой от тях може да е твоят чичо?
Момичетата наведоха глави ниско над снимката, опитвайки се да намерят отговора на загадката. Един от младежите отхвърлиха категорично — той бе почти като негър. А бабата и дядото на Лиза бяха с истинска руска кръв. Тя — от Новгород, той — от Вологодска област.
— Останаха тези двамата. Кой от тях?
И двамата бяха светлокоси и напълно подходящи за ролята на чичо Гриша.
— Трябва ни още някой от тази снимка — накрая поклати решително глава Мариша — за консултация. Кого да потърсим?
— Реално, ако се доберем до Верунчик…
— Искаш да кажеш, че не е реално — поправи я Мариша. — Ние не знаем къде е тя сега. Така че, измисли нещо друго. Тези милички приятелки на майка ти от проектантското бюро, живи ли са?
— Вероятно. Не знам. Нямаше ги на погребението на мама.
— А кой е бил тогава?
— Имаше много хора.
— А от тези, които са били на сватбата й?
— Верунчик.
— Едно си баба знае, едно си баба бае — с досада възкликна Мариша. — Нали се разбрахме вече! Верунчик не ни върши работа засега!
— Извинявай. От сутринта нещо не съобразявам както трябва.
— Аз също. Да пийнем по кафе?
— И да похапнем нещо — оживи се Лиза — останаха от вчерашните пасти, които донесе Артур. Искаш ли?
Мариша се отказа от пастите. Нищо не се знае, предпазливия и Господ го пази. Лиза излапа цели три еклера с ванилов крем и те повлияха благоприятно на нейните умствени способности.
— Леля Лена! — тържествено възкликна Лиза. — Ето кой ни трябва! Леля Лена ще ни помогне на всяка цена.
— Коя е тя?
— Приятелка на мама. Наистина, на сватбата й не е присъствала. Била е болна, струва ми се, но с майка ми имаха много добро приятелство. Още от института.
— Имаш ли й телефона?
— Имам го.
Лиза й позвъни без никакво притеснение. Леля Лена начаса позна кой й се обажда и веднага започна да се извинява:
— Прости ми, Лизичка! Толкова лошо постъпих с теб.
— Защо? — искрено се учуди Лиза, очаквайки поредния удар на злата съдба.
— Ами как. Откакто майка ти почина, нито веднъж не минах да те видя.
— Това са глупости, лельо Лена! — с облекчение въздъхна Лиза. — При мен всичко си беше наред.
— Беше? А какво се е случило сега?
— Ами, как да ти кажа… Случиха се различни неща. Лельо Лена, може ли да си поговорим откровено?
— Разбира се.
— Ще ми помогнеш ли?
— С каквото мога, ще ти помогна. Мой дълг е. Ти знаеш, че ние с майка ти дълго време бяхме най-добри приятелки. Не мога да си простя, че не те посетих след нейната смърт. Чувствам, че не ми казваш всичко. С какво мога да ти помогна?
— Ще ми разкажеш ли за маминия брат?
Фонтанът от думи, който излизаше от устата на леля Лена, внезапно пресъхна. И тя достатъчно дълго мълча.
— За какъв брат говориш? — смотолеви тя накрая. — Лизичка, нещо се бъркаш.
— За моя чичо Гриша. Нищо не бъркам! Аз съм имала чичо. Къде е той сега?
Този път мълчанието продължи още по-дълго. А после леля Лена развълнувано попита:
— Откъде разбра? Кой ти разказа за Гриша?
— Значи е истина? Мама наистина е имала брат?
— Разбира се, че е истина — раздразнено произнесе леля Лена.
— И къде се е дянал той?
— Това е много дълга и лоша история.