— Все едно, разкажи ми я.
— Сигурна ли си, че искаш да я чуеш?
— Разбира се!
— Но защо ти е притрябвало? — почти простена жената.
— Разбираш ли, лельо Лена, имам подозрения, че всичките ми беди в последно време са свързани с този човек.
— Това е изключено! Той не е в страната от дълги години.
— Искам да науча всичко за него!
— Е, всичко за твоя чичо Гриша, дори майка му не би могла да ти разкаже. Още по-малко аз.
— Разкажи ми тогава, каквото знаеш.
Този път тя мълча сравнително кратко.
— Добре — примирено произнесе тя. — Можеш ли да дойдеш сега при мен?
— Мога!
— Помниш адреса ми, нали? — тъжно се усмихна леля Лена. — Смътно? Господи, срамота е. Единствената дъщеря на най-добрата ми приятелка и не помни къде живея. Запиши си, Лизичка. И още веднъж ми прости.
Глава 14
Мариша и Лиза тръгнаха заедно. И двете нямаха търпение да чуят историята за загадъчния чичо Гриша, който по някаква толкова сериозна причина беше изчезнал от хоризонта на Лизината майка преди много години, че дори липсваше на сватбената й снимка.
— Гриша не беше на сватбата на майка ти! — категорично заяви леля Лена. — Тя по-скоро би отменила сватбата си, отколкото да го покани.
— Какво толкова ужасно е направил? Наркоман ли е бил?
Леля Лена не се съгласи с това предположение. Тя се оказа много симпатична жена, макар че изглеждаше значително по-възрастна за своите петдесет години. За това бе виновна не толкова самата тя, колкото нейната наследственост. Всички жени от семейството й са изглеждали чудесно до раждането на първото си дете. След това е техният организъм настъпвал някакъв срив и те започвали бързо да се състаряват.
Без значение кога раждали тези деца, на шестнайсет или на тридесет и шест години, нямало никаква разлика, процесът на стареене се задвижвал в организма им с невъзвратимостта на падащ чук. И нищо не можело да се направи. Впрочем, нито побелелите коси, нито бръчките се отразяваха негативно върху здравето и самочувствието на леля Лена. Тя беше бодра, енергична и напълно доволна от живота.
Живееше в уютно двустайно апартаментче заедно с мъжа си. Двете й деца отдавна имаха свой собствен живот, без да я обременяват с грижи за себе си. Така че, цялото си свободно време леля Лена и нейният мъж, като страстни градинари, прекарваха на вилата си извън града. Там си бяха построили малка дървена къщичка, която децата им оприличаваха на „кокошарник“, но с която родителите им въпреки това се гордееха.
В крайна сметка, в това се състоеше целият настоящ живот на леля Лена. От ранна пролет до късна есен — приятни грижи за градината и овошките, а през зимата — подготовка на разсада за следващата пролет.
— Направо не е за вярване, че ме намери в града — каза леля Лена. — Обикновено сме на вилата чак докато се застуди.
Независимо от дългогодишния опит и изключителните грижи, дърветата и цветята на леля Лена често умираха. Така че купуването на нов разсад, луковици и семена бе актуално винаги.
— Ето, и тази година всичките ми флокси умряха — огорчено съобщи на Лиза леля Лена. — А новите, дето купих от магазина, за нищо не стават. Не можаха да „тръгнат“ — едва посред лято насила изкараха по няколко хилави листа. Сигурно пак са измръзнали, останаха им само мустачките. И ягоди тази година нямахме. Всичко измръзна, а реколта от тях може да се получи едва следващата година. И вишната ме подведе. Знаеш ли, купих нов сорт, толкова се надявах да се хване, а тя взе и…
В този момент Мариша не издържа повече, с досада зашепна нещо на Лиза и я ощипа по ръката. Увлечена в своя разказ, леля Лена нищо не забеляза и продължи да говори за скърбите и радостите на градинарството. Към последното се отнасяха нейните божури, заради които я посещавали всичките й съседи с молба да им даде, макар и хилаво стебълце, за да си посадят. От божурите тя се прехвърли на краставичките, унищожени от ранната градушка, които сетне изненадващо се възстановили и зарадвали стопаните си с удивително богата реколта. И още за някакви растения и цветя, имената, на които Мариша и Лиза изобщо не бяха чували.
— Лельо Лена — най-накрая Лиза успя да се вмъкне в монолога на приятелката на майка си. — Иска ни се да ни разкажеш за чичо Гриша.
— А? Какво? За кого? А, да! Чичо ти Гриша…
Ясно беше, че темата за чичо Гриша не беше така силно привлекателна за леля Лена като тази за растенията в градината й. Наложи се Лиза да й зададе насочващ въпрос:
— Защо мама го е ненавиждала толкова силно? Той какво, да не е бил крадец или наркоман?
— Чичо ти не беше наркоман.