— Тогава крадец?
— Реално погледнато и крадец не беше.
— Реално погледнато? Какво означава това?
— Е, днес биха го нарекли предприемач.
Лиза замълча, недоумявайки как е възможно такава черта на характера да отврати неговата сестра?
— И в какво се състоеше неговата предприемчивост? — попита тя.
Леля Лена пое дълбоко въздух, сякаш се готвеше за висок отскок с трамплин, а после заговори:
— Гриша растеше странен и твърде различен от другите деца. В съветската страна, активно строяща комунизма, такава психика, каквато имаше той, просто не можеше да съществува. Докато неговите връстници си играеха в детската градина на кубчета, той се опитваше да разменя кубчетата за колички, а след това количките и още кубчета за камионче, даже за две или три камиончета. И как така се получаваше, но в края на деня всички камиончета се оказваха в Гриша. На останалите деца им се налагаше да му плащат с бонбони, за да могат да повозят своите кубчета на вече неговите камиони.
Момчето имало истински талант на предприемач. Той винаги отгатвал какво ще бъде необходимо на неговите приятели в следващата минута. И се случвало така, че именно тази вещ, която им трябвала, винаги се оказвала на разположение у Гриша. С възрастта тази негова чувствителност се изострила още повече. Той и сам не разбирал откъде се взимала тази негова увереност, че на следващия ден в училище всички ще припадат по предлаганите от него ярки хартийки от наскоро появилите се по магазините прибалтийски бонбони с пълнеж от мармалад. А след това пък със сигурност знаел, кога неговите приятели няма да искат и да погледнат същите тези разноцветни фолиа, но затова пък ще тичат да събират блестящи копчета от стари войнишки униформи.
Когато Гриша пораснал, машинациите му пораснали заедно с него. Той умело търгувал с дънки, футболни фланелки с надписи и даже с вносни цигари. С последното се издънил.
— Скандалът беше страшен! — възкликна леля Лена. — Чудовищен! Нечуван! И по онова време той заплашваше Гриша, ако не със съд, то в най-добрия случай с изключване от училище.
Бащата на малолетния нарушител трябвало да пусне в ход всичките си връзки. Спрели Гришка за един месец от училище, а родителите му получили строго мъмрене, но без то да се отразява в личното му досие. Независимо от това, репутацията на семейството пострадала много. Никой не разбирал, как порядъчни съветски хора са могли да възпитат такъв дегенерат и спекулант.
— А Гриша продължаваше да търгува. Това бе по-силно от желанието му да бъде добро момче и радост за родителите си. Търговията беше в кръвта му. Тя беше второто му аз. И трябва да ти кажа, че той винаги печелеше, и то доста добре. На шестнайсет нямаше нито една лоша сделка, от която да не е спечелил поне двойно.
Изключение правели онези сделки, които ставали известни на директора или на учителите. При тях Гришка търпял съкрушителни загуби, но това не го излекувало от страстта му да търгува.
— Точно тогава майка ти започна да ненавижда по-големия си брат — каза леля Лена. — Тя беше отличничка и пример за цялото училище. И с такъв брат! Черно петно в репутацията на най-добрата ученичка в училището.
Заради Григорий тя не получила златния медал, който безусловно заслужавала. „Ние бихме се радвали — безпомощно кършели ръце учителите — но брат ти… Вашето семейство не внушава доверие на педагогическия съвет.“
Как липсата на доверие у група високонравствени идиоти е можела да повлияе върху обективната оценка на нейните знания, отхвърлената златна медалистка не можела да разбере. Тя просто приела обяснението, че заради брат си няма да получи това, за което винаги е мечтала и за което е положила толкова усилия. Че нея дори и сребърният медал нямало да я огрее. Така и станало. И сестрата намразила брат си.
— А на чичо ти, тази мъка, която причини на близките си не му стигаше, ами отгоре на това напусна родния си дом и започна някаква съмнителна работа като хамалин. Но вместо него работеше един будала, а къде се намираше самият Григорий, с какво се занимаваше през работното си време, никой от неговите роднини не знаеше.
А после треснал гръм. В жилището на родителите на Григорий и малките му сестри, дошли на обиск. Това вече било истински позор. Пред целия блок, пред целия квартал и пред целия град. В дома им влезли чужди хора, в качеството си на свидетели, които със скръбни лица наблюдавали примрелите от новото си нещастие съседи. И тихичко си шепнели, че уж на пръв поглед прилични хора, а пък се оказвало…
Какво търсели оперативните, нито Верунчик, нито сестра й, нито родителите им разбрали, но милиционерите намерили злато. И не просто злато, а златен пясък и късчета самородно злато, които нямало как да се намират в обикновен човек.