— Олеле! — възкликвам аз, като се старая да си придам необходимата доза раздразнение на гласа. — Няма сигнал! Е, в такъв случай ще се обадя по-късно…
— Нищо подобно! Ще вървим, а ти ще продължиш да набираш, докато получиш сигнал! Хайде! — И Сузи тръгва Кингс Роуд, а аз се помъквам сконфузено след нея.
— Пробвай пак! — заповядва ми тя, когато достигаме до първата пресечка.
— Нищо — изричам с разтреперан глас.
Ама Сузи е направо невероятна! Прилича ми на корабен нос. Русата й коса се развява зад нея, а лицето й е изпълнено с решимост. Откъде я взема тази енергия? Винаги съм смятала, че бременните жени трябва да са много по-лениви и спокойни.
— Опитай пак! — повтаря тя на всеки триста метра. — Опитай пак! Няма да спра, докато не проведеш този телефонен разговор!
— Ама няма никакъв сигнал!
— Сигурна ли си?
— Да! — И аз започвам ожесточено да натискам необходимите бутони, но пак не получавам сигнал. — Ето, виж!
— Добре де, но продължавай да опитваш! Хайде, давай!
— Ето, опитвам! Пак набирам!
— О, Господи! — изпищява внезапно Сузи и аз подскачам ужасено.
— Ама аз опитвам! Честна дума, Сузи, наистина опитвам…
— Не! Виж тук!
Аз се заковавам на място и се обръщам. Сузи стои на тротоара на десет стъпки зад мен, а под краката й се събира малка локвичка вода.
— Сузи, не се притеснявай — изломотвам притеснено. — Няма да кажа на никого!
— Ама ти нищо не разбираш! Това не е… — Втренчна се като подивяла в мен и накрая прошепва: — Мисля, че ми изтекоха водите!
— Какво ти е изтекло?! — Страхът ме сграбчва в железните си нокти. — Ужас! Това да не би да означава, че… Ти да не би да…
Не е възможно това да се случва наистина!
— Нямам представа — отвръща Сузи, но аз виждам как по лицето й постепенно се изписва огромна паника. — Искам да кажа… възможно е, но… Но нали имам още четири седмици! Прекалено рано е! Тарки не е тук, нищо не е готово… О, Боже!
Никога досега не съм виждала Сузи толкова уплашена. Ужасът сковава и мен и аз едва успявам да се преборя с изкушението да избухна в сълзи. Какво направих, Господи?! Не стига че обърках всичко, ами причиних и преждевременно раждане на най-добрата си приятелка!
— Сузи, много съжалявам — преглъщам през сълзи.
— Грешката не е твоя! Не бъди такава глупачка!
— Напротив, моя е! Ти си беше толкова спокойна и щастлива, но после видя мен… Трябваше да стоя далеч от бременни хора…
— Трябва веднага да отида в болница — отсича Сузи с пребледняло лице. — Всички жени от рода Клийт-Стюарт раждат много бързо. Мама ме е родила за около половин час.
— Половин час ли? — изписквам аз и изпускам телефона. — Ами тогава да тръгваме веднага! Хайде!
— Ама аз не си нося чантата за раждането! Не си нося нищичко! Знаеш ли колко много неща трябва да взема?! — И тя прехапва загрижено устни. — Дали първо да не се прибера вкъщи?
— Нямаш време да се прибираш вкъщи! — изпищявам панически. — Какво ти трябва толкова?
— Ами пеленки… дрешки… такива неща…
— Откъде можем да ги… — започвам аз, като се озъртам безпомощно. За мое огромно облекчение най-сетне зървам знака на „Питър Джоунс“.
— Окей! — отсичам и я повличам след себе си. — Хайде да вървим!
Веднага щом влизаме в магазина „Питър Джоунс“, аз се озъртам за някоя продавачка. Слава Богу, към нас се носи една жена на средна възраст с яркочервено червило и златисти очила с верижка.
— Приятелката ми има нужда от линейка — изричам задъхано аз.
— И такси ще свърши работа, не се притеснявайте! се Сузи. — Просто водите ми изтекоха. Така че наистИ да стигна до болницата в най-кратки срокове.
— Божичко! — ахва жената. — Елате да седнете тук, скъпа! Аз веднага ще ви извикам такси…
Настаняваме Сузи на един стол до касата и някаква помощник-продавачка й носи чаша вода.
— Така — кимвам аз. — Кажи сега от какво имаш нужда!
— Не си спомням много точно — отвръща Сузи с тревога в гласа. — Бяха ни дали един списък, но… Може би в бебешкия отдел ще знаят какво трябва…
— Имаш ли нещо против да те оставя за малко, за да отида дотам?
— Няма проблеми.
— Сигурна ли си, че ще се справиш и без мен? — питам и хвърлям притеснен поглед към корема й.
— Хайде, Беки, върви по-бързичко!
Абе, как не ги е срам да слагат бебешкия отдел толкова далеч от входа на магазина?! Така де, какъв смисъл има от всичките тези етажи с дрехи, гримове и чанти, от които никой не се интересува?! След спринтиране нагоре-надолу по около шест ескалатора най-сетне откривам бебешкия отдел и се заковавам за секунда, неспособна да си поема дъх.