— Аз ще родя едва след като ти проведеш този телефонен разговор! — не отстъпва приятелката ми. — Олеле! — Лицето й отново се сбръчква. — Пак се започва!
— Така — обажда се със спокоен тон акушерката. — Дишайте спокойно… Отпуснете се…
— Не мога да се отпусна! Не и докато тя не отмени тази сватба! Иначе пак ще оплете конците! Познавам я много добре!
— Няма!
— Напротив, Беки! Вече отлагаш цели два месеца!
— Толкова ли е лош този човек? — обажда се акушерката, а после се обръща към мен: — Би трябвало да послушате приятелката си. Очевидно знае много добре какво говори!
— Приятелите винаги познават кога някой не е подходящ за нас — намесва се и жената с розовия халат.
— Той не е неподходящ! — срязвам я възмутено. — Сузи, моля те! Успокой се! Върви със сестрата! Вземи си нещо успокоително!
— Обади се веднага! — отвръща тя с разкривено от болка лице. — И тогава ще отида! Хайде, обади се!
— Ако искате това бебе да се роди поживо-поздраво, на вашо място веднага бих се обадила! — обажда се акушерката.
— Хайде, обади се, скъпа! — припява и жената с розовия халат.
— Окей! Окей! — Изваждам от чанатата си мобилния телефон и веднага набирам номера. — Обаждам се. А ти, Сузи, върви!
— Не и докато не те чуя да изричаш подходящите думи!
— Дишайте по време на контракциите…
— Ало? — изчуруликва гласът на Робин в ухото ми. — Сватбени камбани ли дочувам?
— Няма никой — казвам и вдигам поглед.
— Тогава остави съобщение — изрича Сузи през стиснати зъби.
— Още едно дълбоко вдишване…
— Но тъй като вашето обаждане е толкова важно за мен…
— Хайде, Беки, давай!
— Добре де! Ето! — Поемам си дълбоко дъх, изчаквам прозвучаването на сигнала за запис и започвам: — Робин, обажда се Беки Блумууд. Отменям сватбата. Повтарям — отменям сватбата! Много съжалявам за неудобството, което ще ти причиня с това мое решение. Отлично знам колко много се стараеш и си представям колко ще се ядоса Елинор… — Тук преглъщам. — Но вече взех окончателното си решение — а то е, че ще се омъжа у дома, в Англия. Ако искаш да поговорим за това, остави ми съобщение на домашния ми телефон и аз ще ти се обадя. Иначе, предполагам, че трябва да си вземем довиждане. И… благодаря! Всичко беше много приятно!
Изключвам телефона и се вторачвам в него. Направих го!
— Браво на момичето! — отсича одобрително акушерката. — Очевидно работата никак не беше лесна.
— Браво, Беки! — кимва и Сузи, вече почервеняла като домат. Стиска ръката ми и се опитва да ми се усмихне. — Постъпи правилно! — После поглежда към акушерката и допълва: — Добре. Вече можем да тръгваме!
— Аз просто ще отида да… да донеса и другите неща — казвам и се запътвам бавно към двойните врати, които извеждат навън от болницата.
Когато се озовавам на тротоара отпред, потрепервам. Значи това беше. Никаква сватба в „Плаза“. Никаква омагьосана гора. Никаква вълшебна торта. Никакви фантазии повече.
Направо не мога да повярвам, че всичко изчезна. Ей така, с един замах…
Но, от друга страна, ако съм докрай честна към себе си, и без това всичко си беше чиста фантазия, нали? И без това ми се струваше нереално…
Реалността е тук. Тук и сега.
Оставам неподвижна за няколко секунди, като се оставям на мислите си, докато сирената на приближаваща се линейка не ме изважда от унеса ми. Връщам се в настоящето. Бързо разтоварвам остатъка от багажа в таксито, плащам на шофьора и се втренчвам недоумяващо в огромния куп неща, като се питам как, за Бога, ще ги внеса вътре. И дали беше толкова наложително точно сега да купувам сгъваема детска кошарка.
— Вие ли сте Беки Блумууд? — прекъсва мислите ми нечий глас и когато се обръщам, виждам някаква млада акушерка, застанала на прага на родилното отделение.
— Да — кимвам и усещам, че гласът ми протреперва. — Сузи добре ли е?
— Добре е, но контракциите й зачестиха, а все още чакаме упойката да пристигне, та тя предложи да пробва… — Жената не довършва и свежда изумено поглед. — Това да не би да е… кану?…
О, Господи!
Боже мой!
Направо не мога да…
Сега е девет часът вечерта и аз съм като разбита. Никога през живота си не съм виждала подобно нещо. Нямах представа, че всичко е толкова…
Че Сузи ще бъде толкова…
Отне й всичко на всичко шест часа, което, както твърдят специалистите, си е доста бързичко. Единственото, което мога да ви кажа обаче, е, че не ми се ще да съм от бавните, щом това е бързо!
Направо не мога да повярвам! Сузи си има малко момченце! Миниатюрно, розовичко, сбръчкано момченце. Вече стана на един час!