Беше претеглен, измерен и облечен в най-разкошното бебешко гащеризонче в бяло и синьо, а после го увиха в бяло одеялце и сега лежи в скута на Сузи. Целият е сбръчкан, свитичък, а над ушичките му стърчат туфички черна косица. Бебето, което са направили Сузи и Таркуин. Направо ми идва да се разплача… само дето съм толкова въодушевена. Подобно чувство никога през живота си не съм изпитвала!
Погледите ни със Сузи се срещат и очите й проблясват от еуфоричен възторг. Усмихва се по този начин от мига, в който се роди детето й, и аз не мога да не се запитам дълбоко в себе си дали не са й сложили прекалено много смешен газ.
— Нали е перфектен?!
— Перфектен е! — отвръщам и докосвам миниатюрните му ноктенца. Направо не мога да си представя, че това същество е расло през цялото това време в корема на Сузи!
— Желаете ли чаша чай? — пита сестрата, която се появява в топлата, ярко осветена стая. — Сигурно сте много изтощена.
— Много благодаря — отвръщам с благодарност и протягам ръка.
— Имах предвид майката — казва сестрата и ме поглежда странно.
— О! — смотолевям смутено. — Да, разбира се. Извинете.
— Няма нищо — обажда се Сузи. — Дайте го на Беки. Тя си го заслужи! — И ми се усмихва свенливо. — Извинявай, че така ти се развиках!
— Няма нищо — успокоявам я аз и прехапвам устни. — А ти ме извини задето непрекъснато те питах наистина ли те боли!
— Нищо подобно! Ти беше страхотна! Наистина, Беки! Нямаше да се справя без теб!
— Пристигнаха някакви цветя — казва влязлата в стаята акушерка. — Както и съобщение от вашия съпруг. В момента не може да мръдне от острова заради лошото време, но ще пристигне веднага, когато може.
— Благодаря — отвръща Сузи, като се опитва да се усмихне. — Много ще се радвам!
Но когато акушерката излиза, устните й потреперват.
— Беки, какво ще правя, ако Тарки не успее да се върне? Мама е в Улан Батор, а татко не различава единия край на бебе от друг… Ще остана съвсем сама…
— Нищо подобно! — прегръщам я аз. — Аз ще ти помагам!
— Но не трябва ли да се връщаш в Щатите?
— Никъде не трябва да се връщам! Ще отменя полета си и ще си взема още няколко дена отпуска. — Прегръщам я топло и добавям: — Ще остана с теб толкова, колкото трябва, Сузи! И повече не искам да чувам нищо!
— Ами сватбата?
— Вече не се налага да се притеснявам за сватбата. Оставам с теб и толкова! Точка по въпроса!
— Наистина ли? — Брадичката на приятелката ми протреперва. — О, благодаря ти, Беки! — Тя премества предпазливо бебето в другата си ръка и той измърква тихичко. — А ти… знаеш ли как се гледат бебета?
— Не е необходимо да си го учил предварително! — изричам уверено. — Просто трябва да го храниш, да го повиваш, да го обличаш в хубави дрешки и да го разкарваш с количката по магазините.
— Не съм много сигурна, че…
— Пък и я го погледни малкия Армани! — Протягам ръка към малкото бяло вързопче и докосвам с нежност бузката на бебето.
— Няма да го кръстим Армани! В никакъв случай! Затова престани да го наричаш така!
— Добре де, както искаш. Обаче той е истинско ангелче! Вероятно е от онзи тип, които ги наричат „лесни бебета“.
— Хубав е, нали?! — заявява Сузи с доволен тон. — И много добричък! Досега не е заплакал нито веднъж!
— Сузи, не се притеснявай! Спокойно! — изричам аз и й се усмихвам над чашата чай. — Ще бъде истинско блаженство да се грижим за него!
----------------------------------------------------------------------------
Мис Ребека Блумууд
Западна 11-та улица № 251, ап. Б
Ню Йорк
6 май 2002 г.
Скъпа мис Блумууд,
Благодаря Ви за съобщението от 30 април. Потвърждавам, че в точка втора съм добавила и подточка „е“ с текст: „Завешавам на моя разкошен кръщелник Ърнест сумата от 1000 долара.“
Мога ли да Ви насоча вниманието върху факта, че това е седмата поправка на Вашето завещание, което сте направила от момента на съставянето му преди един месец?
С най-добри пожелания:
Тринадесет
Със сетни сили изкачвам стъпалата към нашия апартамент. Олюлявайки се, измъквам ключа и след три безуспешни опита най-сетне го пъхвам в ключалката.
Отново у дома!
Най-сетне тишина и спокойствие!
— Беки, ти ли си? — достига до мен гласът на Дани, надвикващ стъпките му по стъпалата.
Обръщам се замаяно, неспособна да се фокусирам. Чувствам се като човек, току-що пробягал маратон. Последните две седмици са ми като в мъгла — дните се сливат с нощите и нощите — с дните. Само ние тримата: Сузи, аз и бебето Ърнест. И непрестанният плач.