О, Боже! Пак се започва!
— Нали знаете, че дъщеря ми работи в „Плаза“? — намесва се и госпожа Залески. — Та тя твърди, че всички там говорят за вашата сватба!
— Така ли? — изричам след кратка пауза. — Е, не е чак толкова голяма работа…
— Не било голяма работа ли?! Да не се шегувате?! Сервитьорите се бият кой да бъде на смяна тогава! Всички искат да зърнат тази омагьосана гора! — Тя се втренчва в мен над очилата си и добавя: — Вярно ли е, че ще имате струнен оркестър, диджей и жив състав от десет човека?
— Ами… сигурно.
— Боже, всичките ми приятелки ми завиждат, че ще ходя! — отбелязва Ерин със светнал поглед. — И непрекъснато повтарят, че после искат да видят всички снимки. Нали ще бъде позволено да се правят снимки?
— Ами… не знам. Вероятно.
— Сигурно много се вълнувате — отбелязва госпожа Залески. — Късметлия момиче сте вие!
— Аз… не знам.
Не мога да издържам повече! Искам си водката!
— Извинете, трябва да вървя — промърморвам и поемам с бърза крачка към моята пробна.
Очевидно каквото и да направя, ще изгубя. Каквото и да избера, ще разочаровам много хора.
Докато Ейми намъква първата си рокля, аз стоя, забила поглед в пода, а сърцето ми бие така, че ще се пръсне. И преди съм си навличала неприятности. И преди съм се държала като пълна глупачка. Но никога не съм изглупявала чак толкова. Никога не съм изглупявала до такава огромна, скъпоструваща, важна степен.
— Това ми харесва — отбелязва Ейми, оглеждаща критично отражението си. — Но дали цепката е достатъчна?
— Ами… — Поглеждам я. Роклята е от черен шифон, срязана практически до пъпа. — Така смятам. Но ако желаете, можем да я пипнем малко…
— О, нямам време за подобни неща! — отсича Ейми. — Тук съм само още един ден. Утре заминаваме на почивка, а после се местим в Атланта. Именно затова дойдох да пазарувам. В момента вадят всички мебели от апартамента и това буквално ме подлудява.
— Разбирам — отбелязвам разсеяно.
— Моят приятел обожава тялото ми — отбелязва самодоволно тя, докато се измъква от черния шифон. — Но това е напълно разбираемо, като се има предвид, че жена му изобщо не е обръщала внимание на външния си вид. По-точно — бившата му жена. В момента са в развод.
— Ясно — отбелязвам учтиво, като й подавам бяла рокля със сребристо болеро.
— Направо не мога да повярвам, че я е търпял толкова дълго! Тя е някаква разюздана, ревнива харпия! Лично аз смятам да заведа съдебен иск срещу нея! — Ейми навлича бялата рокля и продължава: — Така де, какво право има тя да ми забранява да преследвам собственото си щастие, а?! Толкова е егоистично от нейна страна! Можете ли да си представите — тя буквално ме нападна на улицата! Насред центъра на Медисън авеню, моля ви се!
Медисън авеню ли? Звучи ми познато. Вдигам глава, а мозъкът ми започва да щрака на бързи обороти.
— Значи тя буквално ви… удари, така ли?
— Ама, разбира се! Едва не ми избоде очите, мръсницата му с мръсница! Хората ни зяпаха, а тя ме засипваше с едни гадни обвинения… Честно да ви кажа, жените с кариера май малко откачат, когато влязат в четиридесетте! Бихте ли ми вдигнали ципа, ако обичате?
Не е възможно да е същото момиче! Така де, в Ню Йорк сигурно има хиляди руси любовници, които са били нападнати на Медисън авеню! И то от побеснелите бивши съпруги на своите приятели.
— Та как казахте, че му е името на този ваш приятел? — питам небрежно.
— Уилям — отговаря тя, присвива презрително устни и добавя: — А тя го е наричала, моля ви се, Бил!
О, Боже! Господи!
Това е тя! Това е русата секретарка! Точно тук, в моята пробна! В ръцете ми!
Окей. Само продължавай да се усмихват. Не й позволявай да заподозре каквото и да било!
Обаче отвътре ми завира от гняв. Значи това е жената, заради която са отхвърлили Лоръл! Заради тази тъпа фръцла, тази жвакаща дъвка празноглавка!
— Точно затова ще се местим в Атланта — продължава през това време Ейми, като същевременно се съзерцава със задоволство. — Искаме да започнем съвместния си живот на чисто, затова Уилям помоли във фирмата да го преместят. И не искаме дъртата вещица да ни знае къде сме. — Смръщва се и добавя: — Тази рокля май ми харесва повече.
Привежда се и аз се заковавам на място. Чакай, чакай! Ама тя носи медальон! Медальон с… този зелен камък не беше ли смарагд?!
— Ейми, извинете ме за момент, трябва да се обадя на едно място — отбелязвам небрежно аз. — Продължавайте да пробвате роклите.
И се измъквам бързо от пробната.
Когато успявам накрая да се свържа с офиса на Лоръл, секретарката й Джина ми съобщава, че тя е на среща с представителите на „Американ Еърлайнс“ и не желае да бъде безпокоена от никого.